Подаръкът, който не стопли сърцето: Историята на една баба и нейната внучка по закон

– Какво е това? – гласът на Даниела проряза стаята като нож, докато държеше в ръцете си пуловера, който ѝ подарих за рождения ден.

Стоях до масата, стиснала чаша чай, а ръцете ми леко трепереха. Внукът ми Петър се опита да смекчи ситуацията:

– Бабо, благодаря ти, че си се постарала…

Но Даниела не го изчака да довърши. Изражението ѝ беше смръщено, а очите ѝ – студени.

– Това е… вълнен пуловер? Аз не нося такива неща. Мирише на нафталин. – Тя го остави на масата, сякаш беше нещо заразно.

В този момент усетих как бузите ми пламват. Сякаш цялата стая се смали и всички погледи се впиха в мен. Опитах се да се усмихна:

– Мислех, че ще ти е топло през зимата. Знам, че работиш до късно и често ти е студено…

– Имам си дрехи – прекъсна ме тя. – И предпочитам нещо по-модерно.

Петър се намеси:

– Дани, хайде стига. Баба се е постарала…

– Не искам да обиждам никого – каза тя, но вече беше късно. Всички чувствахме напрежението.

В този момент си спомних как цяла седмица броях стотинките си. Пенсията ми стига едва-едва – 540 лева на месец. След като платя тока, водата и лекарствата за кръвното, почти нищо не остава. Но за рождения ден на Даниела реших да отделя малко повече. Отидох до пазара в Капана и избрах най-хубавия пуловер, който можех да си позволя – мек, топъл, с красив бордо цвят. Продавачката ми каза: „Момичето ще се зарадва!“. А аз ѝ повярвах.

Сега пуловерът стоеше на масата като символ на всичко, което ни дели – бедността, възрастта, различните разбирания за живота.

След вечерята Даниела и Петър си тръгнаха бързо. Останах сама с чиниите и тишината. Седнах до прозореца и гледах как лампите на града примигват в нощта. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Мирише на нафталин“.

На следващия ден дъщеря ми Ирина ми се обади:

– Мамо, какво стана снощи? Даниела е разстроена. Казва, че си я засрамила пред Петър.

– Аз ли? – гласът ми трепна. – Само исках да ѝ направя подарък…

– Знам, че ти е трудно – въздъхна Ирина. – Но младите са различни. Не разбират тези неща. Може би другия път просто дай пари или ваучер.

Пари? Ваучер? За мен подаръкът винаги е бил нещо лично – нещо, в което влагаш мисъл и грижа. Но явно времената са други.

Седмицата мина тежко. Не можех да спя добре. В магазина ме питаха защо съм замислена. Съседката ми баба Пенка каза:

– Не се ядосвай, Марийке! Младите са разглезени днес. Ние сме свикнали да ценим всяка дреха, всяка стотинка.

Но аз не исках да вярвам, че всичко е изгубено между нас и младите. Реших да опитам още веднъж.

В неделя поканих Петър на кафе. Той дойде сам.

– Бабо, извинявай за Даниела – започна той неловко. – Тя просто… не разбира твоя свят.

– А ти разбираш ли го? – попитах тихо.

Той замълча за миг:

– Опитвам се. Знам колко ти е трудно. Но Даниела е свикнала на друго…

– На какво? На подаръци за по 100 лева? На това да не уважаваш труда на другия?

Петър сведе глава:

– Може би трябваше да ѝ обясня повече за теб…

Погалих го по ръката:

– Не ти си виновен, чедо. Просто светът се променя по-бързо от нас.

След този разговор пуловерът остана в гардероба ми. Понякога го изваждам и го докосвам – мек е и топъл, но вече носи горчивина.

В квартала темата стана повод за много разговори между бабите:

– Нашите внуци не знаят какво е лишение! – казваше баба Пенка.
– Ама ние ли сме виновни? – отвръщаше баба Сийка.
– Не! Просто времената са други…

Сега се питам: Кога подаръкът престана да бъде жест на любов и стана просто предмет? Кога забравихме да ценим малките неща?

Може би някой ден Даниела ще разбере какво значи да дадеш от малкото си с надеждата да стоплиш нечие сърце…

А вие как мислите – заслужаваше ли този пуловер такава съдба? Или просто аз съм останала в миналото?