Поканих бившата си снаха да живее при мен: Синът ми е вече непознат

— Не мога повече, мамо! — гласът на Мария трепереше, докато държеше малкия Виктор за ръка на прага ми. Беше късна есен, дъждът барабанеше по ламарината на балкона, а аз стоях насред коридора, с чехли и престилка, и гледах как бившата ми снаха се разпада пред очите ми.

Петър, синът ми, не беше вкъщи. Всъщност, от месеци не беше идвал. След развода с Мария сякаш изчезна – нова жена, нов живот, нови приятели. А аз? Аз останах с празната стая на внука си и с безкрайните въпроси: къде сбърках като майка? Защо синът ми се превърна в непознат?

— Влизайте, деца — казах тихо и ги прегърнах. Виктор ме гледаше с големите си кафяви очи, а Мария избърса сълзите си с ръкава на якето. — Всичко ще се оправи. Тук сте у дома.

Не беше лесно решение да ги поканя да живеят при мен. В нашия квартал в Пловдив хората обичат да говорят. „Виж я тая — шушукаха съседките — бившата снаха си прибрала! Сигурно синът ѝ не ще да я погледне.“ Но какво да направя? Да оставя детето без покрив? Да гледам как Мария се мъчи сама с две работи и накрая рухва?

Петър израсна без баща. Мъжът ми, Георги, си тръгна една сутрин, когато Петър беше на осем. „Не мога повече — каза ми — задушавам се от тази рутина.“ А аз? Аз бях на двадесет и пет, сама с дете, без помощ от никого. Работех като медицинска сестра в болницата, прибирах се късно, а Петър ме чакаше с домашните и топло мляко. Мислех си, че ще го науча на отговорност, че ще стане мъж, който няма да бяга от трудностите.

Но когато Петър срещна Мария още в университета и се ожениха на двайсет и две, сякаш нещо се прекърши в него. Бързо дойде Виктор, после започнаха караниците. Петър работеше много, но все беше недоволен – от парите, от живота, от Мария. А тя? Тя търпеше всичко заради детето.

— Мамо, не знам какво да правя вече — сподели ми Мария една вечер, докато миехме чиниите заедно. — Петър не говори с мен. Само крещи или мълчи. Виктор го плаши.

— Знам, дете мое — въздъхнах. — И аз не го познавам вече.

Скоро след това дойде разводът. Петър се изнесе при някаква колежка от офиса. Виктор остана при Мария, а аз виждах внука си само през уикендите. Но когато Мария загуби работата си в магазина и не можеше да плаща наема, нямаше какво да мисля – поканих ги при мен.

Петър не прие добре новината.

— Как можа? — изкрещя ми по телефона. — Това е предателство! Тя вече не ти е снаха!

— Но е майка на внука ти! — отвърнах му аз. — И двамата имат нужда от дом!

— Не ме интересува! — затвори ми.

Оттогава почти не сме говорили. Понякога изпраща пари за Виктор или пита как е детето, но никога не идва. Когато го виждам по улицата – забързан, с новата жена до себе си – сърцето ми се свива. Къде е онова момче с топлите очи? Кога стана толкова чужд?

Животът ни тримата не беше лесен. Апартаментът е малък – две стаи и кухня. Мария започна работа като санитарка в болницата до мен. Виктор ходи на училище наблизо. Вечерите прекарваме заедно – готвим, гледаме телевизия или просто си говорим.

Понякога чувам Мария да плаче нощем. Понякога Виктор пита защо татко не идва да го види.

— Баба, татко вече не ме обича ли? — пита ме веднъж тихо.

— Обича те, мило мое — лъжа го аз и го прегръщам силно. — Просто понякога възрастните забравят кое е най-важното.

Съседките продължават да шушукат зад гърба ми.

— Защо я държиш тук? — пита ме леля Сийка от третия етаж. — Нали вече не са семейство?

— Защото сме хора — отвръщам й аз. — И защото детето няма вина за грешките на възрастните.

Понякога се чудя дали постъпих правилно. Дали не трябваше да настоявам Петър да поеме отговорност? Дали не сбърках някъде по пътя? Но когато виждам как Виктор се смее или как Мария намира сили да продължи напред, знам че съм направила единственото възможно.

Сега домът ми е пълен – с шумове, със смях и със сълзи. Петър е далечен спомен – синът ми е станал чужд човек. Но имам внук и дъщеря по съдба, ако не по кръв.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града.

„Дали някога ще намерим път един към друг? Или някои рани остават завинаги?“