Полунощен телефонен звън: Как една нощ с тъща ми промени живота ми

— Мая, събуди се! Тъща ти звъни вече трети път! — гласът на Стефан, мъжа ми, беше напрегнат и дрезгав. Часовникът показваше 00:47. Бебето ни, малката Елица, спеше неспокойно до мен, а аз се опитвах да се престоря, че не чувам телефона. Но звънът не спираше.

Вдигнах. — Да, госпожо Петрова?

— Мая, веднага ела! Стефан пак се напи! Не мога да го удържа! — гласът ѝ беше истеричен, почти плачещ.

Погледнах към Елица. Как да я оставя? Как да тръгна посред нощ с бебе на ръце? Но знаех, че ако не отида, ще стане по-лошо. Стефан беше слаб срещу алкохола, а майка му — още по-слаба срещу драмата.

Облякох Елица, метнах едно яке върху себе си и излязохме в студената софийска нощ. Таксито пристигна бързо. Шофьорът ме погледна с любопитство — жена с бебе по това време? — Всичко наред ли е? — попита той.

— Не знам — отвърнах честно.

Когато стигнахме до блока на тъща ми в Люлин, чух крясъци още от входа. Вратата беше открехната. Влязох и видях Стефан — разрошен, с разкопчана риза, а до него майка му — разплакана и разтреперана.

— Защо пак пиеш, бе, Стефане?! — крещеше тя. — Ще ме умориш!

— Остави ме! Всички само ме тормозите! — отвърна той и тресна чашата в стената.

Елица се разплака от шума. Прегърнах я силно.

— Моля ви, спрете! Детето се плаши! — извиках аз.

Тогава тъща ми се обърна към мен: — Ти си виновна! Ако беше по-добра жена, нямаше да пие толкова!

Почувствах как кръвта ми кипва. — Госпожо Петрова, не аз наливам ракия на сина ви!

Тя се приближи и ме блъсна леко по рамото. — Махай се от тук! Взимай си детето и изчезвай!

Стефан се опита да я спре, но залитна и падна върху масата. Чух как нещо се чупи. Елица плачеше неудържимо.

— Ще извикам полиция! — изкрещях аз през сълзи.

— Викай! Да видим кой ще те чуе! — отвърна тъща ми с презрение.

Извадих телефона и набрах 112. Ръцете ми трепереха. Обясних ситуацията колкото можех по-ясно. След десет минути на вратата почукаха двама полицаи.

— Какво става тук? — попита единият строго.

— Семейна свада… — започнах аз, но тъща ми ме прекъсна:

— Тази жена тормози сина ми! Иска да го разведе!

Полицаят ме погледна внимателно. — Госпожо, ще трябва да дойдете с нас за изясняване на случая.

— Но имам бебе! — прошепнах отчаяно.

— Ще дойдете всички — каза другият полицай.

В полицейското управление миришеше на цигари и евтин дезинфектант. Седях на пластмасов стол с Елица в скута си. Стефан беше в другата стая, а тъща ми нервно крачеше напред-назад.

— Защо винаги аз трябва да оправям всичко? — мислех си. Защо никой не вижда колко ми е трудно?

Полицаят дойде при мен:

— Госпожо Михайлова, имате ли къде да отидете тази нощ?

Погледнах го празно. Родителите ми са в провинцията, приятелите ми спят… Аз съм сама.

— Ще се оправя — казах тихо.

След два часа ни пуснаха да си ходим. Стефан беше мълчалив и посрамен. Тъща ми не каза нито дума.

На сутринта вкъщи Стефан седеше на ръба на леглото и гледаше в една точка.

— Мая… съжалявам… Не знам какво ми стана…

— Знам какво ти стана — отвърнах студено. — Това ти се случва всеки път, когато си с майка си и има алкохол.

Той замълча. Елица спеше изтощена до мен.

В този момент осъзнах: не мога повече така. Не мога да живея между две жени, които се обвиняват взаимно за чуждите грешки. Не мога да бъда буфер между майка и син, между миналото и бъдещето им.

Вечерта написах писмо до Стефан: „Или ще потърсиш помощ, или ще си тръгнем с Елица.“

Сега седя тук и пиша тази история. Не знам какво ще стане утре. Но знам едно: никоя жена не трябва да бъде заложник на чужди зависимости и семейни драми.

Кажете ми — колко още жени премълчават такива нощи? Колко още деца растат в страх? Какво бихте направили на мое място?