Последната седмица на мама у дома: Когато домът вече не е твой

– Нора, къде да сложа този куфар? – гласът на майка ми прозвуча в коридора, докато аз се опитвах да помогна на Харитон да стане от леглото. Беше вторник сутрин, а въздухът в апартамента ни беше натежал от напрежение и миризма на лекарства.

Преди седмица майка ми, Мария, се обади разтреперана: „Нямам къде да отида. Станимир и жена му ме изгониха. Казаха, че вече не мога да се справям сама и че им преча.“ Станимир е брат ми – по-голям с две години, но винаги по-далечен. Откакто татко почина, той и жена му Галя останаха в къщата на село, а мама – в малката пристройка до тях. Сега обаче Галя беше бременна с второто им дете и изведнъж мама стана излишна.

Погледнах Харитон – мъжът, с когото споделям живота си вече трийсет години. Той беше този, който ме прие с двете ми деца, когато останах вдовица на 35. Винаги е бил търпелив, добър, но сега болестта го беше променил – често нервен, раздразнителен, а понякога и забравящ кой съм.

– Мамо, сложи куфара в хола. Ще ти оправя леглото след малко – казах тихо.

Тя влезе бавно, оглеждайки се като гостенка. Очите ѝ бяха пълни със срам и болка. „Не искам да ви преча, Нора. Ако имаше къде другаде…“

– Мамо, спри! Тук си добре дошла. – Опитах се да прозвучи уверено, но вътре в мен бушуваше буря. Как щях да се справя? Харитон имаше нужда от мен почти денонощно. А сега и мама…

Още първата вечер напрежението избухна. Докато вечеряхме, Харитон се опита да вземе солта, но ръката му трепереше. Майка ми скочи да му помогне.

– Остави го! – изсъсках по-остро, отколкото исках. – Той сам ще се справи.

– Само исках да помогна… – прошепна тя.

Харитон ме погледна укорително. – Не ѝ се карай, Нора. Тя е гостенка тук.

– Не съм гостенка! – избухна майка ми. – Аз съм ти майка!

Мълчахме дълго след това. Чуваше се само тиктакането на часовника и тежкото дишане на Харитон.

На следващия ден телефонът звънна – беше Станимир.

– Как е мама? – попита сухо.

– Как мислиш? Изглежда ужасно. Защо я изгонихте?

– Галя не може да я понася вече. Постоянно ѝ се меси в готвенето, кара се на децата… А и тя самата каза, че не иска да ни пречи.

– Тя няма къде да отиде! – извиках.

– И ти нямаш ли деца? Нека те да я гледат малко.

Затворих телефона с треперещи ръце. В този момент осъзнах колко сама съм останала между двама болни възрастни хора и едно семейство, което се разпада пред очите ми.

Вечерта седнах до мама на дивана. Тя гледаше снимките по стената – аз като малка с татко, после с първия ми съпруг, после с Харитон и децата ми.

– Помниш ли как ме учеше да плета? – попитах я тихо.

– Помня… Тогава всичко беше по-лесно. Имаше смисъл… Сега се чувствам като товар.

Прегърнах я силно. – Не си товар! Просто… времената са други.

На следващия ден Харитон получи криза – падна в банята и едва го вдигнахме с мама. Тя плачеше беззвучно, докато му държеше ръката. Аз звънях на Бърза помощ, а после цяла нощ не мигнах от страх дали ще оцелее.

След този случай мама започна да помага повече – готвеше супи за Харитон, чистеше стаята му, дори му четеше вестника на глас. Но той ставаше все по-нервен.

– Не искам тя да ми помага! Чувствам се като дете! – каза ми една вечер тихо.

– А аз какво да направя? Не мога сама!

– Може би трябваше да я оставиш при брат ти…

– Не мога! Тя е моя майка!

Дните минаваха в рутина: лекарства, супи, кавги за дреболии. Понякога имах чувството, че ще избухна – между двама възрастни хора с разбити животи аз бях единствената здрава връзка.

Една сутрин намерих мама да плаче в кухнята.

– Не мога повече така… Чувствам се ненужна навсякъде. На Станимир му преча, на теб ти тежа…

Седнах до нея и хванах ръцете ѝ.

– Мамо, ако ти си ненужна, тогава всички сме ненужни. Просто… остаряваме. И никой не ни е научил как да го правим заедно.

Тя ме погледна през сълзи:

– А ти? Кой ще се погрижи за теб?

Не знаех какво да отговоря. Децата ми живеят в чужбина – чуваме се рядко. Аз съм тук – между миналото и бъдещето, между двама души, които обичам по различен начин и които имат нужда от мен повече от всякога.

Сега всяка вечер лежа будна и си мисля: Кога домът престава да бъде дом? Кога хората стават излишни в собствения си живот? И има ли някой изобщо отговор на това?