Повишението, което разби сърцето ми: Историята на Мария от софийския офис

– Не може да бъде! – прошепнах, докато гледах как Милена, новата жена в офиса, се ръкува с шефа ни. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше така силно, че се чудех дали някой друг го чува. Беше понеделник сутрин, а аз вече усещах как целият ми свят се разпада.

Три години работех като счетоводител в една от големите фирми в София. Давах всичко от себе си – оставах до късно, поемах чужди задачи, дори когато дъщеря ми Виктория беше болна, пак намирах начин да свърша работата си. Всички знаеха, че аз съм човекът за повишението. Или поне така си мислех.

– Мария, ти си най-добрата тук – казваше ми често колежката ми Даниела. – Ако не те повишат теб, няма смисъл да се стараем.

Но ето я – Милена. Усмихната, уверена, с перфектна прическа и скъп костюм. Никой не я познаваше. Никой не знаеше откъде се появи. А шефът ни – господин Георгиев – я представи като „новия ръководител на екипа“.

В този момент сякаш някой изтръгна въздуха от дробовете ми. Не можех да повярвам. Всички погледи се обърнаха към мен. Усещах съжалението в очите им, но никой не каза нищо. Само Даниела стисна ръката ми под бюрото.

– Ще говориш ли с него? – прошепна тя.
– Не знам… – отвърнах с пресипнал глас.

В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Защо? Какво не направих както трябва? Защо избраха някой външен? Дали не съм достатъчно добра?

Следобедът мина като в мъгла. Опитвах се да работя, но мислите ми бяха другаде. Когато се прибрах вкъщи, Виктория ме посрещна с усмивка:

– Мамо, ще играем ли на „Монополи“?
– Може би по-късно, слънце…

Съпругът ми Петър забеляза веднага, че нещо не е наред.
– Какво става?
– Не получих повишението… Дадоха го на някаква непозната.
– Сигурно има причина…
– Каква причина? Аз работя като луда! Ти знаеш колко жертви правя за тази работа!

Гласът ми трепереше от гняв и обида. Петър въздъхна и седна до мен.
– Може би е време да помислиш за нещо ново… Или просто да спреш да се раздаваш толкова много за хора, които не го заслужават.
– Не мога просто да се откажа! Това беше моята мечта!

Вечерта мина в тишина. Чувах как Виктория тихо си тананика в стаята си, а аз стоях на тъмно в кухнята и гледах празната чаша пред себе си. Чувствах се предадена – не само от шефа си, а и от самата себе си. Защо винаги вярвам, че ако работя достатъчно усърдно, ще бъда възнаградена?

На следващия ден Милена дойде при мен.
– Здравей, Мария! Надявам се да работим добре заедно.
Гласът ѝ беше мил, но в очите ѝ имаше нещо студено. Усмихнах се насила.
– Разбира се…

Колегите започнаха да шушукат зад гърба ѝ. Някои ме гледаха със съжаление, други с любопитство – дали ще издържа или ще напусна? Аз самата не знаех какво искам.

Седмица по-късно напрежението у дома вече беше нетърпимо. Петър започна да ме обвинява, че прекалено много мисля за работата и забравям за семейството.
– Виктория има нужда от теб! А ти си все умислена и ядосана!
– Лесно ти е да говориш! Ти никога не си бил в такава ситуация!
– Може би ако спреш да гониш невъзможното, ще бъдеш по-щастлива!

Сълзите потекоха по лицето ми. Чувствах се сама срещу целия свят. Дори у дома нямаше разбиране.

Една вечер седнах до леглото на Виктория. Тя ме погледна с големите си кафяви очи:
– Мамо, ти тъжна ли си?
– Малко…
– Когато аз съм тъжна, ти ме прегръщаш. И аз мога да те прегърна!

Прегърнах я силно и усетих как част от болката ми изчезва. Но въпросите останаха: заслужава ли си всичко това? Трябва ли да продължа да се боря или да приема поражението?

На работа Милена започна да въвежда промени – нови правила, нови изисквания. Колегите мърмореха, но никой не смееше да ѝ противоречи. Аз усещах как уважението към мен постепенно избледняваше. Вече не бях „Мария – най-добрата“, а просто една от всички.

Една сутрин господин Георгиев ме извика в кабинета си.
– Мария, знам че ти беше фаворит за повишението… Но решихме да внесем свежа перспектива отвън.
– А моят труд? Всичките години лоялност?
– Оценяваме го… Но понякога трябва да погледнем отвъд познатото.

Излязох от кабинета му с наведена глава. За първи път в живота си се почувствах напълно невидима.

Вкъщи Петър продължаваше да настоява да сменя работата си или поне отношението си към нея. Виктория усещаше напрежението и започна да се затваря в себе си.

Една вечер майка ми дойде на гости.
– Марио, животът не винаги е справедлив – каза тя тихо. – Но ти трябва да решиш кое е по-важно: гордостта или щастието ти?

Дълго мислих над думите ѝ. На следващата сутрин станах по-рано от обикновено и излязох навън. София още спеше, а аз вървях по празните улици и се питах: коя съм аз без тази работа? Без признанието на другите?

Върнах се вкъщи с едно решение: няма да позволя на никого повече да определя стойността ми. Ще дам още един шанс на себе си – може би ще потърся нова работа или ще започна нещо свое. Но този път няма да жертвам семейството и себе си заради чужди решения.

Понякога животът ни удря там, където най-много ни боли. Но може би точно тогава порастваме истински.

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да продължите битката или бихте избрали нов път?