„Продай апартамента си, за да помогнеш на брат си“ – една българска история за дълга, обидата и семейството

– Не мога да повярвам, че го казваш, мамо! – гласът ми трепереше от гняв и обида. Стоях в средата на малката кухня в панелката ни в Люлин, а майка ми ме гледаше с онзи неразбиращ, почти укорителен поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен.

– Ти и Петър сте още млади, имате сили. Продайте апартамента и помогнете на брат си! – настоя тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Петър, мъжът ми, стоеше до мен и стискаше устни. Знаех, че се сдържа да не избухне. Брат ми – Георги – беше седнал на дивана в хола и гледаше в пода. Не каза нищо. Както винаги.

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми. Всички онези години, в които работех по две смени – първо като учителка в училището до пазара, после като касиерка в супермаркета. Всички лишения, които си наложихме с Петър, за да можем да си купим този апартамент. А сега майка ми искаше просто ей така да го продам, за да помогна на Георги. Защото той пак беше затънал в дългове.

– Мамо, ти знаеш ли колко години сме събирали за този апартамент? Знаеш ли колко пъти сме се отказвали от почивки, от нови дрехи, от всичко? – гласът ми беше тих, но твърд.

– Знам, дъще, ама Георги е в беда! Ако не му помогнем, ще му вземат жилището! – майка ми вече плачеше.

– А кога Георги е помагал на някого от нас? Кога е мислил за нас? – Петър не издържа и се намеси. – Винаги само взима! Винаги само обещава!

Майка ми го изгледа остро:

– Не говори така за брат й! Той е по-голям, той има нужда!

– А ние нямаме ли нужда? – попитах аз. – Ние не сме ли семейство?

В този момент Георги най-накрая проговори:

– Ако не искате да помагате, кажете го направо. Не ми трябва милостиня.

– Не е милостиня! – избухнах аз. – Просто не е честно! Никога не си бил до мен, когато имах нужда. Когато татко почина, ти изчезна за месеци. Когато майка се разболя, пак аз бях тази, която тичаше по болници. А сега трябва да продам всичко, което имам?

Георги замълча. Майка ми се разплака още по-силно.

– Не мога да повярвам, че ще оставиш брат си на улицата! – прошепна тя.

– А ти можеш ли да повярваш, че ще оставиш дъщеря си без дом? – отвърнах аз.

Вечерта Петър ме прегърна силно. Седяхме на балкона и гледахме светлините на София.

– Не се чувствай виновна – каза той тихо. – Ти си направила повече за всички тях, отколкото някой друг.

– Но все пак е брат ми… – прошепнах аз.

– Да, но и ти си човек. И ти имаш право на живот.

На следващия ден майка ми не ми говореше. Георги си тръгна без да се сбогува. Вкъщи беше тихо и празно. Чувствах се ужасно – сякаш бях предала семейството си. Но знаех, че ако сега се огъна, никога няма да мога да погледна себе си в огледалото.

Седмици наред майка ми не ми вдигаше телефона. Сестра ми Мария ми звънна веднъж:

– Мама казва, че си безсърдечна. Че си забравила откъде си тръгнала.

– А ти какво мислиш? – попитах я аз.

Мария замълча:

– Не знам… Трудно е. Но и ти имаш право на щастие.

В работата колежките ме гледаха със съчувствие:

– Не се притеснявай, всеки има такива семейни драми – каза леля Гинка от счетоводството. – Но ако веднъж дадеш всичко, после ще искат още и още.

Вечерите станаха дълги и самотни. Често се питах дали не сгреших. Може би трябваше да помогна на Георги? Може би майка ми щеше най-накрая да ме приеме такава, каквато съм?

Но после виждах Петър как ремонтира кухнята ни с усмивка; виждах как дъщеря ни Ива учи за изпити в собствената си стая; усещах топлината на нашия дом и разбирах: това е моят живот. Това е моето семейство сега.

Понякога все още се будя нощем с мисълта: „Дали постъпих правилно?“ Но после се питам: „Ако не защитя себе си и близките си сега, кой ще го направи?“

Кажете ми вие: Къде свършва дългът към семейството и къде започва правото ни на собствен живот? Колко още трябва да жертваме заради чужди грешки?