Рамен и тишина: Как се опитах да изгоня собствените си деца от дома

– Не мога повече! – изкрещях, докато хвърлях празната опаковка от инстантния рамен в кофата. – Този апартамент не е хотел!

Дъщеря ми Ива, на 28, дори не вдигна поглед от телефона си. Синът ми Петър, на 32, се престори, че не ме чува и продължи да рови из хладилника. В този момент осъзнах, че съм стигнала до ръба на търпението си. Пенсията ми стига едва-едва, а двамата ми пораснали деца все още живеят у дома, сякаш сме в някаква безкрайна студентска квартира.

– Мамо, пак ли започваш? – измърмори Ива. – Знаеш колко е трудно да си намериш работа сега. А и наемите са безумни.

– Ива, ти работиш вече трета година в тази фирма! – гласът ми трепереше. – Петре, ти си инженер! Защо още сте тук? Защо не искате да поемете отговорност за живота си?

Петър затвори хладилника с трясък.

– Защото тук поне има топла супа и чисти чаршафи! – отвърна той саркастично. – Навън е джунгла, мамо. Знаеш ли колко струва една гарсониера в София? А заплатите ни…

– Не ме интересува! – прекъснах го. – Аз съм на 65 години. Искам малко спокойствие. Искам да мога да си направя чай, без да прескачам раници и мръсни чорапи! Не е ли време да пораснете?

В този момент се разплаках. Не можех повече да крия болката и разочарованието си. Спомних си как преди години мечтаех за тихи вечери с книга и радио, за малко лично пространство. Вместо това всеки ден се борех с купища съдове, сметки и безкрайни спорове за пари.

Съпругът ми почина преди десет години. Оттогава всичко беше на моите плещи. Работих като учителка по български език и литература, но пенсията ми е мизерна. Децата ми уж завършиха добри специалности, но така и не намериха сили или желание да напуснат гнездото.

– Мамо, не разбираш – каза тихо Ива. – Всички приятели са при родителите си. Никой не може да си позволи самостоятелен живот.

– А ти опита ли? – попитах я през сълзи. – Или просто ти е удобно така?

Тя замълча. Петър излезе на балкона да пуши.

Вечерта седнах сама на масата с чаша чай и парче хляб. Чух как Ива говори по телефона:

– Да, още съм при мама… Не знам кога ще се махна… Тя пак се кара…

Стиснах зъби. На следващия ден реших да действам. Оставих им бележка на хладилника: „От 1-ви следващия месец ще плащате по 200 лева наем всеки или ще трябва да си намерите друго място.“

Вечерта избухна буря.

– Това е изнудване! – крещеше Петър.
– Как можа! – плачеше Ива.

– Това е реалността! – отвърнах аз твърдо. – Аз не мога повече да ви издържам. Ако искате да останете тук, ще трябва да участвате в разходите като възрастни хора!

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Виждах как тайно търсят квартири в интернет, как смятат пари и се чудят какво да правят. Една вечер ги чух да шепнат в кухнята:

– Може би ще си намерим нещо заедно… – каза Ива.
– Или ще се върнем при баба в Пловдив… – отвърна Петър.

Сърцето ми се сви от вина и страх. Дали не ги тласкам към нещо невъзможно? Дали няма да се озоват на улицата? Но после си спомних всички години, в които жертвах себе си за тяхното удобство.

След две седмици дойдоха при мен.

– Мамо… Ще опитаме. Ще потърсим квартира заедно. Но ако не успеем… Може ли пак да се върнем?

Погалих ги по косите като малки деца.

– Вратата винаги ще е отворена за вас. Но вярвам, че ще се справите.

Сега апартаментът е по-тих. Понякога ми липсват шумът и хаосът, но най-вече ми липсват децата ми. Всеки ден се питам: Постъпих ли правилно? Дали някога ще бъдат истински щастливи и самостоятелни?

А вие как бихте постъпили на мое място? Кога идва моментът да пуснеш децата си в света?