Раждане, което никой не очакваше: Моята битка за живот и семейство

– Не, не, не може да е истина… – шепнех през зъби, докато болката разкъсваше тялото ми. Беше три през нощта, а в апартамента ни в Люлин цареше тишина, нарушавана само от тежкото ми дишане. Мъжът ми, Стефан, се въртеше неспокойно до мен. – Мария, пак ли? Да звъня ли на линейка? – гласът му трепереше, а очите му бяха пълни със страх.

– Не знам… Мислех, че ще издържа до сутринта… – отговорих през сълзи. Бях в осмия месец и всичко вървеше нормално досега. Но тази нощ нещо беше различно. Болката не приличаше на нищо, което бях усещала досега.

Стефан грабна телефона и започна да набира 112. Чувах как обяснява на диспечерката: „Жена ми е бременна, има силни болки! Моля ви, побързайте!“ В този момент осъзнах колко безпомощни сме всъщност. Всичките ни планове за щастливо семейство, за първата ни дъщеря, се разпадаха пред очите ми.

Когато пристигна линейката, вече едва дишах. Помня как ме носеха по стълбите, как Стефан тичаше след нас с чантата и как съседката леля Галя надничаше през вратата с ужас в очите. В болницата ме приеха веднага. Лекарите говореха бързо и напрегнато:

– Има кръвоизлив! Трябва да влезем веднага в операционната!

Стефан беше пребледнял. Хвана ме за ръката и прошепна:

– Ще се справиш, Мария! Обичам те!

В този момент се почувствах напълно сама. Операционната беше студена и безлична. Над мен светеха лампи, а около мен се суетяха непознати хора с маски. Чух гласа на акушерката:

– Дишайте дълбоко! Всичко ще бъде наред!

Но нищо не беше наред. Усетих как губя съзнание, а мислите ми се завъртяха около нероденото ми дете. Ще я видя ли изобщо? Ще чуя ли първия ѝ плач?

Събудих се в реанимацията. Главата ми тежеше като олово. Първото нещо, което видях, беше лицето на майка ми – разплакано и изпито.

– Мамо… – прошепнах едва доловимо.

– Мария, всичко мина… Но… – тя се задави в сълзи.

Погледнах към прозореца. Навън вече се разсъмваше. Стефан стоеше до леглото ми и стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите му побеляха.

– Бебето е добре – каза той тихо. – Но ти… изгуби много кръв. Лекарите казаха, че си била на ръба.

В този момент почувствах огромна празнота. Радостта от раждането на дъщеря ми се смесваше с вина и страх. Защо точно на мен? Какво сбърках?

Следващите дни бяха като кошмар. Не можех да стана от леглото. Майка ми и Стефан се редуваха да са при мен и при бебето в детското отделение. Свекърва ми настояваше да ме изпишат по-рано:

– Вкъщи ще ѝ е по-добре! Болниците са пълни с вируси!

Майка ми избухна:

– Ти ли ще ѝ сменяш превръзките? Ти ли ще ѝ държиш ръката нощем?

Стефан мълчеше между тях като сянка. Виждах как напрежението расте с всеки изминал ден. Парите свършваха, а аз нямах сили дори да държа детето си.

Една вечер чух как майка ми и Стефан спорят в коридора:

– Трябва да си почине! – настояваше майка ми.
– А кой ще гледа бебето? Аз работя по 12 часа! – отвръщаше Стефан.
– Да беше помислил преди да я оставиш сама толкова често!
– Не е честно! Аз правя всичко възможно!

Сълзите ми потекоха сами. Чувствах се виновна за всичко – за болестта си, за напрежението между близките ми, за това че не мога да бъда майката, която всички очакваха.

Дните минаваха бавно. Всяка сутрин гледах през прозореца към сивия двор на болницата и се питах дали някога ще бъда същата. Дали ще мога да прегърна детето си без страх? Дали Стефан ще остане до мен или ще се умори от всичко?

Една сутрин дойде лекарят:

– Мария, възстановяваш се добре, но трябва да си почиваш още дълго време. Ще имаш нужда от помощ вкъщи.

Погледнах към Стефан и майка ми. Те стояха от двете страни на леглото ми – уморени, но решени да продължат напред.

Когато най-накрая ме изписаха, вкъщи ме посрещнаха с цветя и усмивки, но усещах напрежението във въздуха. Свекърва ми се опитваше да помага, но всяка нейна дума беше като бодил:

– Едно време жените раждаха на нивата и веднага ставаха да работят!

Майка ми стискаше устни и мълчеше. Аз се борех със себе си – с чувството за вина и страха от провал.

Първата нощ у дома чух плача на дъщеря си и събрах сили да стана от леглото. Взех я в ръце – тя беше толкова малка и крехка… Заплаках тихо над нея:

– Прости ми… Прости ми, че не можах да бъда силна…

Стефан дойде до мен и ме прегърна:

– Ти си най-смелата жена, която познавам.

Тези думи бяха като балсам за раната в душата ми.

Днес, месеци по-късно, все още се боря със спомените от онази нощ. Семейството ни е различно – по-уморено, но и по-силно. Понякога се питам: ако бях постъпила по друг начин, щяхме ли да избегнем тази болка? Или съдбата просто ни изпитваше?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – да бъдеш силен заради другите или да признаеш слабостта си?