Разходката, която промени всичко: Историята на един обикновен човек в София
– Не може ли поне веднъж да се прибереш навреме? – гласът на жена ми, Мария, отекна в коридора, докато аз се опитвах да намеря чадъра си сред купчината обувки. Беше вторник, а навън валеше така, сякаш небето се опитваше да измие цяла София. Погледнах я за миг – с четката за рисуване в ръка, с петна от акрил по блузата си. Откакто започна курса по живопис, сякаш вече не бях част от нейния свят.
– Имам работа, Мария. Знаеш, че този проект е важен – отвърнах тихо и затворих вратата след себе си.
В офиса на бул. „Дондуков“ всичко беше както винаги – шумът на клавиатури, мирисът на евтино кафе и женски смях от кухнята. Аз – Георги Иванов, 38-годишен анализатор на данни, невидим между редовете на Excel и чуждите разговори. Колегите ми – почти всички жени, обсъждаха поредната диета или сериал. Мъжете в отдела бяха малко и все заети със себе си.
В този ден обаче нещо беше различно. Виктория – новата колежка от отдел „Маркетинг“, се появи до бюрото ми с усмивка.
– Георги, ще излезеш ли след работа? Искам да разгледам центъра, а не познавам добре София. Ще ми правиш ли компания?
Погледнах я изненадан. От години никой не ме беше канил никъде. Сърцето ми прескочи един удар.
– Ами… добре – казах, без да мисля много.
След края на работния ден тръгнахме пеша по „Раковски“. Дъждът беше спрял, въздухът миришеше на мокър асфалт и липи. Виктория говореше много – за предишната си работа във Варна, за това как ѝ липсва морето, за мечтите си да пътува. Аз слушах и усещах как някаква тежест се вдига от гърдите ми.
– А ти? – попита тя изведнъж. – Какво те кара да се усмихваш?
Замислих се. Кога за последно някой ме беше питал това? Кога за последно бях мислил за себе си?
– Не знам… може би когато синът ми беше малък и ме чакаше вечер да му чета приказки – признах с глас, който едва познах.
Виктория се усмихна тъжно.
– Понякога животът ни подминава, нали? Докато се усетим, вече сме някъде другаде.
Тази вечер се прибрах по-късно от обикновено. Мария не ме попита къде съм бил. Беше потънала в картината си – някакъв абстрактен пейзаж, който не разбирах. Синът ни, Петър, беше при баба си.
На следващия ден Виктория пак ме покани на разходка. И после пак. Започнах да чакам тези моменти – разговорите ни бяха като глътка въздух след дълго задушаване. Разказвах ѝ за детството си в Пловдив, за първата си любов, за това как съм мечтал да стана писател.
Една вечер тя ме погледна сериозно:
– Георги, щастлив ли си?
Не знаех какво да кажа. Вкъщи Мария беше все по-далечна. Веднъж я чух да говори по телефона с някого – смях се чуваше от другата страна. Не попитах кой е.
Започнах да се променям. Купих си нова риза. Обръснах се гладко. Колежките забелязаха – шегуваха се, че сигурно имам любовница. Аз само се усмихвах.
Една вечер Мария ме чакаше будна.
– Георги, какво става с нас? – попита тихо.
– Не знам… Може би сме се изгубили някъде по пътя – отвърнах честно.
– Има ли друга жена?
Погледнах я в очите. Не можех да излъжа.
– Не… Но има някой, с когото мога да говоря. Някой, който ме слуша.
Мария заплака. За първи път от години я видях истинска – без маска, без гордост.
– И аз имам нужда от нещо повече… – прошепна тя.
Тази нощ не спахме. Говорихме до сутринта – за страховете си, за самотата под един покрив, за това как сме позволили животът да ни раздели.
На следващия ден казах на Виктория, че трябва да спра разходките ни. Тя кимна разбиращо:
– Понякога най-важното е да намериш пътя обратно към себе си.
Вкъщи Мария ме чакаше с две чаши чай и нова картина – този път беше портрет на нашето семейство.
Сега всяка вечер се опитваме да говорим повече. Не е лесно – раните са дълбоки. Но поне вече не сме непознати.
Понякога се питам: ако не беше онази разходка с Виктория, щях ли някога да осъзная колко съм сам? Колко от нас живеят така – до някого и все пак сами? Какво бихте направили вие?