Разкъсани вериги: Признанието на един баща

— Пак ли ще говорим за пари, татко? — гласът на Мария трепереше, докато стоеше на прага на хола. В ръцете ѝ се мяташе пликът с парите, които ѝ бях оставил на масата. — Не разбра ли, че не това ми трябва?

Сърцето ми се сви. Винаги съм вярвал, че ако осигуря на децата си всичко материално, ще бъдат щастливи. Така ме беше учил баща ми — „Парите са сигурност, Стефане. Не ги карай да се мъчат.“ Но сега, когато гледах как Мария и Елица не си говорят вече седмици, разбирах колко малко съм разбирал от истинско щастие.

— Мария, аз само исках да помогна… — опитах се да обясня, но думите увиснаха във въздуха.

— Помогнал си само на себе си! — изкрещя тя и тресна вратата след себе си.

Останах сам в хола. Телевизорът бръмчеше тихо, а по стената се отразяваше снимката ни от морето в Созопол — тримата усмихнати, с пясък по краката. Кога се изгубихме така?

Елица не беше вкъщи. Откакто разбра, че съм дал на Мария пари за първоначална вноска за апартамент, почти не се прибираше. „Защо винаги тя? Защо аз трябва да се боря сама?“ — думите ѝ още кънтяха в главата ми. Опитах се да ѝ обясня, че Мария има малко дете и повече нужда, но тя само ме изгледа с онзи поглед, който не прощава.

Вечерта седнах сам на масата. Чинията с леща изстиваше пред мен. Спомних си как майка ми казваше: „Семейството е като супа — ако не сложиш любов, колкото и подправки да сипеш, пак ще е безвкусно.“

На следващия ден опитах да говоря с Елица. Намерих я в стаята ѝ, седнала пред лаптопа.

— Може ли за малко? — попитах тихо.

Тя не откъсна поглед от екрана.

— Заета съм.

— Ели… Моля те. Знам, че си ядосана. Искам да разбереш…

Тя затвори лаптопа с трясък.

— Ти никога не питаш какво чувствам! Само раздаваш пари и очакваш всички да са доволни! Не ти трябват дъщери — трябват ти счетоводни отчети!

Тези думи ме удариха като шамар. Не знаех какво да кажа. Излязох навън и запалих цигара — първата от години. Вдишах дълбоко студения въздух и се запитах: кога спрях да слушам децата си? Кога започнах да мисля, че мога да купя любовта им?

Вечерта звъннах на брат ми Петър. Той винаги беше по-близо до момичетата.

— Стефане, ти си добър човек, но не разбираш жените. Те искат внимание, не пари. Отиди при тях, поговори като баща, не като банкомат.

Седях до късно и мислех. Спомних си как като малки Мария и Елица се караха за играчки, а аз винаги купувах нови, вместо да ги науча да споделят. Сега правех същото — решавах конфликтите с пари.

На следващия ден приготвих закуска и ги изчаках в кухнята. Когато влязоха — мълчаливи и отчуждени — ги помолих да седнат.

— Момичета… Знам, че ви разочаровах. Мислех си, че ако ви давам всичко материално, ще сте щастливи. Но виждам колко съм сбъркал. Простете ми.

Мария ме гледаше със сълзи в очите.

— Татко… Аз не искам апартамент. Искам сестра ми до мен. Искам пак да сме семейство.

Елица избърса очите си.

— А аз искам да ме чуеш поне веднъж. Да знаеш през какво минавам.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах ги силно.

— Ще се уча. Обещавам ви.

От този ден започнахме да говорим повече — за чувства, за страхове, за мечти. Не беше лесно — старите рани зарастваха бавно. Понякога пак грешах, понякога пак се карахме. Но вече знаех: парите не могат да купят обичта на децата ми.

Днес често се питам: колко семейства като нашето са се разпаднали заради пари? Колко бащи са забравили да слушат децата си? Може ли човек да поправи стореното или някои рани остават завинаги?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли любовта да излекува всичко?