Разкъсано сърце: Синът ми, неговият избор и внучето, което не мога да приема

– Не мога, просто не мога! – изкрещях, докато вратата се затваряше зад гърба на сина ми. Гласът ми отекна в празния коридор, а в гърдите ми се надигна вълна от вина и безсилие. Стоях сама в хола, стиснала снимката на малкия Калоян – моето истинско внуче, кръв от кръвта ми. А до него, на същата снимка, се усмихваше и Виктория – дъщерята на новата жена на сина ми, която той прие като своя. Но аз… аз не можех.

Всичко започна преди две години, когато Даниел ми съобщи, че ще се жени за Мария. Познавах я бегло – разведена жена с малко момиченце. Не казах нищо тогава, само кимнах и се усмихнах, но вътре в мен нещо се сви. „Ще мине“, мислех си. „Ще свикна.“ Но не мина. Сватбата беше скромна, само най-близките. Помня как държах Калоян за ръка, а Виктория стоеше до майка си, облечена в бяла рокля, срамежливо гледаща към мен. Опитах се да я прегърна, но ръцете ми останаха отпуснати отстрани.

След сватбата всичко се промени. Даниел започна да идва по-рядко у дома. Когато идваше, винаги водеше и Виктория. Тя беше добро дете – възпитана, тиха, винаги готова да помогне. Но аз не можех да я нарека „внучка“. Не беше моята кръв. Не беше част от мен. И това ме разкъсваше.

– Мамо, защо не опиташ да я опознаеш? – попита ме веднъж Даниел, докато седяхме на масата и пиехме чай.
– Не е толкова лесно, Даниеле. Ти не разбираш – отвърнах аз, избягвайки погледа му.
– А ти опита ли изобщо? – гласът му беше тих, но твърд.
– Опитах… – прошепнах, но знаех, че лъжа.

Всяка неделя те идваха на гости. Калоян тичаше към мен, хвърляше се в прегръдките ми, а Виктория стоеше на прага, гледайки ме с онези големи кафяви очи. Понякога ми носеше рисунки или цветя от двора. Усмихвах й се, благодарях, но не можех да я прегърна така, както прегръщах Калоян. Вечер, когато оставах сама, се питах: „Каква баба съм аз? Защо не мога да я приема?“

С времето напрежението между мен и Даниел нарастваше. Той започна да ми звъни по-рядко, а когато го правеше, разговорите ни бяха кратки и напрегнати. Веднъж дори ми каза:
– Ако не можеш да приемеш Виктория, ще спрем да идваме.
Тогава усетих как нещо умира в мен. Не исках да загубя сина си. Не исках да загубя Калоян. Но не можех да се насиля да обичам чуждо дете.

Една вечер, докато подреждах стари снимки, попаднах на снимка на Даниел като малък. Усмихваше се широко, а аз го държах за ръка. Спомних си как го учех да кара колело, как му четях приказки вечер. Тогава осъзнах – той е избрал Мария и Виктория. Те са неговото семейство сега. А аз? Аз стоях отвън, сама със спомените си.

Реших да поговоря с Мария. Поканих я на кафе, без Даниел и децата. Тя дойде притеснена, но усмихната.
– Знам, че не е лесно за вас – започна тя, преди още да съм казала нещо.
– Не е – признах аз. – Чувствам се… изгубена. Не знам как да бъда баба на Виктория.
– Тя ви харесва много – каза Мария тихо. – Винаги говори за вас. Рисува ви, пише ви писма, които никога не изпраща.
Сълзи напълниха очите ми. Не знаех това.
– Аз… не знам дали мога – прошепнах.
– Просто опитайте – каза тя и сложи ръка върху моята.

На следващата неделя Виктория отново дойде с рисунка. Този път я прегърнах. Не беше лесно, не беше естествено, но го направих. Тя се усмихна широко и ме целуна по бузата.
– Обичам ви, бабо! – каза тя.
Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа.

Вечерта Даниел ми написа съобщение: „Благодаря ти, мамо.“ За първи път от месеци се почувствах малко по-лека.

Но вътре в мен битката продължаваше. Все още се питах дали някога ще мога да обичам Виктория така, както обичам Калоян. Дали някога ще престана да виждам границата между „мое“ и „чуждо“? Или тази граница ще остане завинаги?

Понякога си мисля: „Дали съм лош човек, защото не мога да приема детето на друга жена като свое внуче? Или просто съм човек, който се страхува да загуби любовта на сина си?“ Кажете ми, вие как бихте постъпили?