Разводът, който не исках: Когато дъщерята на мъжа ми се нанесе у дома ни

– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – изкрещях, докато вратата се затръшна зад гърба ѝ.

Стоях в средата на хола, с ръце стиснати в юмруци, а сърцето ми блъскаше като лудо. Беше късен юни, въздухът тежеше от жега и напрежение. Само преди седмица с Петър планирахме как ще ремонтираме вилата край язовира – нашето бягство от градския шум, мястото, където щяхме да започнем начисто. Но вместо това, домът ни се превърна в сцена на постоянни скандали.

Всичко започна онази събота сутрин. Бях направила кафе и подреждах новите пердета, когато звънецът иззвъня настойчиво. Отворих и видях Мария – дъщерята на Петър от първия му брак. Не я бях виждала от години, откакто майка ѝ я беше взела в Пловдив. Сега стоеше пред мен с огромен куфар и безкрайно уморени очи.

– Здравей, Лили. Татко вкъщи ли е? – попита тя, без да ме погледне.

– Вътре е, но… – започнах аз, но тя вече беше прекрачила прага.

Петър се появи в коридора и лицето му светна. Прегърна я силно, а аз стоях настрани, усещайки се като натрапник в собствения си дом.

– Татко, ще остана тук за известно време – каза Мария твърдо. – Не мога повече при мама.

Петър не каза нищо. Само кимна и я поведе към стаята за гости. Аз останах сама в кухнята, с чувство на безсилие и гняв.

В следващите дни всичко се промени. Мария беше навсякъде – в банята сутрин, в кухнята вечер, разхвърляше дрехи, слушаше силна музика, говореше по телефона с приятелки до късно през нощта. Петър беше щастлив да я има у дома, но между нас започнаха да се трупат неизказани думи и обиди.

– Лили, тя е дете още – опитваше се да ме убеди той една вечер, когато му казах, че не мога повече така.

– Тя е на двадесет и две! Не е дете! И не може просто да се нанесе тук без да ни попита! – отвърнах аз със задавен глас.

– Това е и нейният дом – прошепна той.

Тези думи ме удариха като шамар. Аз ли бях чуждата? Аз ли бях тази, която трябваше да отстъпи?

Седмици наред се опитвах да намеря компромис. Готвех любимите ѝ ястия, канех я да гледаме филми заедно, но тя ме отбягваше. Веднъж я чух да говори по телефона:

– Не знам какво прави тази жена тук. Ако не беше заради татко, нямаше да издържа и ден.

Сълзите ми потекоха сами. Чувствах се невидима, излишна. Петър забелязваше напрежението, но сякаш не искаше да го признае.

Една вечер, когато Мария отново беше излязла с приятели и аз седях сама на терасата с чаша вино, Петър се приближи до мен.

– Лили, моля те… Опитай се да я разбереш. Трудно ѝ е.

– А на мен? На мен лесно ли ми е? – попитах тихо. – Шест години градим този живот заедно. Сега всичко се руши пред очите ми.

Той замълча. За първи път видях страх в очите му.

На следващата сутрин събрах смелостта си и казах ясно:

– Или тя си тръгва, или аз. Не мога повече така.

Петър ме гледаше дълго. Видях как вътрешно се бори със себе си. Накрая само прошепна:

– Лили…

Мария чу всичко. Влезе в стаята със сълзи на очи:

– Не искам да ви разделям! Просто нямам друг дом!

Тогава разбрах – всички сме жертви на миналото си. Но някой трябваше да направи избор.

Днес пиша тези редове от апартамента на майка ми в София. Разделихме се с Петър преди седмица. Мария остана при него във вилата. Понякога си мисля дали не сгреших. Дали можех да бъда по-силна? Или просто любовта ни не беше достатъчна?

Кажете ми – има ли място за ново начало там, където миналото никога не си тръгва?