Разводът не беше достатъчен за бившия ми и майка му: Те обърнаха сина ми срещу мен и новия ми партньор

— Не мога да повярвам, че пак го правиш! — изкрещях, докато вратата на детската стая се затръшна зад гърба на сина ми. Сърцето ми туптеше лудо, а ръцете ми трепереха. Беше късен петък вечер, а в апартамента ни в Люлин цареше напрежение, което можеше да се реже с нож.

Петър, моят нов партньор, стоеше до мен с безпомощен поглед. — Деси, не е твоя вината. Просто… той е дете. Ще мине време.

Но аз знаех, че не е толкова просто. Откакто се разведох с Ивайло, животът ми се превърна в постоянна битка за любовта и доверието на сина ми Мартин. А зад всичко стоеше една жена — майката на Ивайло, леля Стефка, която години наред ме държеше в подчинение под нейния покрив.

Връщам се назад във времето — преди десет години, когато за първи път прекрачих прага на панелката в Надежда. Бях млада, влюбена и наивна. Ивайло беше всичко за мен — или поне така си мислех. Майка му ме посрещна с усмивка, но още първата вечер разбрах, че тази усмивка е само маска.

— В нашия дом всичко си има ред — каза тя строго. — Тук няма да се разхождаш по пижама след осем сутринта.

С времето правилата станаха все повече. Не можех да готвя без нейното разрешение, не можех да каня приятели, не можех дори да си говоря по телефона без тя да слуша. Ивайло рядко взимаше моя страна.

— Мама е права — повтаряше той. — Тя знае най-добре.

Родих Мартин и мислех, че нещата ще се променят. Но вместо това станах още по-невидима. Стефка решаваше кога детето ще яде, кога ще спи, какви дрехи ще носи. Аз бях просто прислужница в собствения си живот.

Години наред търпях заради Мартин. Но една вечер, след поредния скандал за това как съм измила чиниите „неправилно“, не издържах. Събрах багажа си и взех Мартин със себе си. Ивайло не се опита да ме спре.

Разводът беше грозен. Стефка присъстваше на всяко дело, гледаше ме с презрение и шепнеше неща в ухото на Ивайло. Съдът реши Мартин да прекарва уикендите при баща си. Мислех, че това е краят на кошмара.

Но истинският ад започна тогава.

Всяка неделя вечер Мартин се връщаше различен — по-мълчалив, по-студен към мен. Започна да ме нарича „Десислава“, а не „мамо“. Когато го попитах защо, той само сви рамене:

— Баба каза, че така е по-правилно.

Петър влезе в живота ни преди година. Той беше топъл, внимателен човек, който обичаше Мартин като свой син. Но Стефка и Ивайло веднага започнаха да настройват детето срещу него.

— Петър не ти е баща! — крещеше Мартин една вечер след поредния уикенд при баща си. — Той няма право да ми казва какво да правя!

Седнах до него на леглото и го прегърнах, но той се отдръпна.

— Мартине, обичам те повече от всичко — прошепнах аз. — Никой не може да промени това.

— Баба каза, че си лоша майка! Че си ме изоставила!

Сълзите ми потекоха безконтролно. Как можех да се боря срещу тази отрова? Как можех да докажа на сина си истината?

Започнахме да ходим на психолог. Първите няколко пъти Мартин отказваше да говори. Само седеше със скръстени ръце и гледаше в пода.

— Не искам да съм тук! — извика веднъж. — Искам при тати и баба!

Петър страдаше заедно с мен. Вечерите ни минаваха в мълчание или тихи сълзи.

— Деси, ако трябва… ще си тръгна — каза той една нощ. — Не искам да ви причинявам болка.

— Не! — хванах ръката му силно. — Ти си единственото хубаво нещо в живота ми напоследък.

Минаха месеци. Борих се със зъби и нокти за всяка усмивка на Мартин, за всяка негова прегръдка. Понякога успявах — виждах проблясък на старото му аз. Друг път той беше чужд човек в собствения ми дом.

Една вечер телефонът звънна — беше Ивайло.

— Деси, Мартин каза, че не иска повече да идва при теб през седмицата. Решили сме с майка ми така.

— Какво?! Това не е ваше решение! Аз съм му майка!

— Той сам го поиска. Явно не се чувства добре при теб… и с този твой Петър.

Светът ми се срина отново. Отидох до стаята на Мартин и го намерих да плаче тихо под завивките.

— Мамо… объркан съм… Не знам кого да слушам…

Прегърнах го силно и му обещах само едно:

— Винаги ще съм тук за теб, независимо какво ти говорят другите.

Сега пиша тези редове с надежда някой да ме разбере. Болката от това да виждаш как детето ти се отчуждава заради чужда злоба е непоносима. Но няма да се предам.

Питам ви: Кога най-накрая ще спрем да използваме децата като оръжие в битките между възрастните? Колко още майки трябва да преживеят това?