Родителството – сметка за плащане или нещо повече?

– Мамо, не мога да повярвам! Само толкова ли заслужавам? – думите на дъщеря ми Виктория още ехтят в главата ми, докато стоя сама в тъмната кухня. Чашата с чай трепери в ръцете ми, а сълзите парят по бузите ми. Не мога да повярвам, че след всичко, което направихме за нея, точно днес – на най-щастливия ѝ ден – тя ще ме нарани така.

Всичко започна още сутринта. Къщата беше пълна с хора – роднини от Пловдив, приятели от университета на Виктория, съседки, които носят баници и пожелания. Аз тичах между кухнята и двора, проверявах дали всичко е наред с кетъринга, дали музикантите са пристигнали, дали младоженците имат всичко необходимо. Съпругът ми Георги беше навън с кумовете, оправяше масите и се караше с шофьора на доставката заради закъснението.

– Мамо, къде са ми обувките? – извика Виктория от стаята си.
– В шкафа до огледалото, Вики! – отвърнах аз, докато нареждах последните чинии.

В този момент си помислих: „Ето го щастието. Дъщеря ми се омъжва. Всичко е наред.“

Но не беше. След церемонията, когато всички се събрахме в ресторанта, дойде моментът за подаръците. Ние с Георги ѝ дадохме плик с пари – не много, но толкова можехме да си позволим след като платихме цялата сватба: ресторанта, фотографа, роклята, дори медения месец. Знаехме, че младото семейство ще има нужда от подкрепа, но и ние не сме богати хора. Георги работи като техник в електроразпределението, аз съм учителка по български език. Събирахме пари цяла година.

След първия танц Виктория дойде при мен. Лицето ѝ беше напрегнато.
– Мамо… това ли е всичко? Само толкова ли ни давате?
Погледнах я невярващо.
– Вики… нали знаеш колко струваше всичко това? Всичко е за вас…
– Всички приятели получиха много повече от родителите си! – прошепна тя ядосано. – А вие…
– Вики, не е въпросът само в парите…
– Явно за вас е! – прекъсна ме тя и се обърна рязко.

Останах като ударена. Сърцето ми се сви. Георги ме хвана за ръката.
– Недей да се ядосваш… Млада е, ще ѝ мине.
Но думите му не помогнаха. Цялата вечер гледах как Виктория се смее с приятелите си, а аз се чувствах ненужна. Спомних си как я държах за ръка първия учебен ден, как ѝ шиех рокли за куклите, как стоях будна до късно, когато беше болна. Всичко това… и сега?

На следващия ден вкъщи беше тихо. Георги мълчеше. Аз подреждах снимките от сватбата и се чудех къде сбъркахме. Дали я разглезихме? Дали я научихме да цени само материалното? Или просто времената са такива – младите искат повече и повече?

Вечерта Виктория ни се обади.
– Мамо… извинявай… Бях ядосана…
Гласът ѝ беше тих.
– Знам, Вики… Просто ми стана болно.
– Не исках да ви обидя… Просто всички говореха за подаръците и аз…
– Подаръкът ни е любовта ни към теб. И всичко, което правим…
Тя замълча.
– Ще дойдете ли утре на гости?
– Ще дойдем.

Затворих телефона със смесени чувства – облекчение и тъга. Знам, че ще ѝ мине. Но белегът остава. Семейството ни вече не е същото. Вечерта седнах до Георги на дивана.
– Как мислиш… сбъркахме ли някъде?
Той въздъхна тежко.
– Не знам… Може би просто времената са други.

Сега често се питам: Родителството сметка ли е за плащане? Или е нещо повече? Кога любовта започна да се измерва в пари? Кажете ми вие – къде е границата между подкрепата и разглезването?