„Събери си багажа и се нанеси при нас!” – Как свекърва ми разруши брака ни след раждането на сина ни

– Събери си багажа и се нанеси при нас! – гласът на свекърва ми, Мария, прониза тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Беше късен следобед, а аз държах новородения ни син, Виктор, в ръце. Съпругът ми, Петър, стоеше до мен, стиснал устни и избягващ погледа ми.

– Мамо, не мисля, че това е добра идея… – опита се да възрази той, но Мария вече беше решила. – Не ме интересува какво мислиш! Вие не можете да се справите сами. Детето има нужда от мен! – отсече тя от другата страна на телефона.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Бях изтощена от безсънните нощи, от болката след раждането, от новата роля на майка. А сега трябваше да се справям и с нея – жената, която винаги намираше повод да ме упрекне: че не кърмя правилно, че не държа Виктор достатъчно топло облечен, че не мога да сготвя като „истинска българка“.

Още същата вечер Мария пристигна с два куфара и торба с домашни компоти. Без да пита, започна да подрежда кухнята по свой вкус, изхвърли моите подправки и сложи своите. В хола разстла одеяло и заяви:

– Тук ще спя. Трябва да съм близо до бебето.

Петър само въздъхна и излезе на балкона да пуши. Аз останах сама с мислите си и усещането, че вече не съм господарка в собствения си дом.

Първите дни бяха кошмар. Мария се будеше през нощта при всеки звук от Виктор и ме будеше и мен:

– Ставай! Пак плаче! Сигурно е гладен! Каква майка си ти, ако не го чуваш?

Опитвах се да обясня, че бебетата плачат по много причини, но тя не слушаше. Всяка сутрин започваше с критика:

– Защо не си оправила леглото? Защо не си измила шишетата веднага? Как можеш да оставиш детето само за пет минути?

Петър ставаше все по-отдалечен. Работеше до късно, а когато се прибираше, избягваше разговорите за майка си. Веднъж го попитах:

– Докога ще търпим това?

Той само сви рамене:

– Мама иска най-доброто за нас…

Но аз усещах как губя себе си. Започнах да се съмнявам във всичко – дали съм добра майка, дали съм достатъчно жена за Петър, дали изобщо имам право на мнение в този дом.

Една вечер, докато къпех Виктор, Мария влезе в банята без да почука:

– Не така! Ще го настинеш! Дай ми го!

Изтръгна бебето от ръцете ми и аз избухнах:

– Това е моето дете! Остави ме да бъда майка!

Тя ме изгледа с презрение:

– Ако беше истинска майка, нямаше да имаш нужда от помощта ми!

Сълзите ми потекоха безконтролно. Петър влезе и видя сцената. Вместо да ме защити, каза тихо:

– Моля ви, спрете…

Тогава разбрах – той никога няма да застане на моя страна. В следващите седмици отношенията ни станаха още по-студени. Мария започна да взема решения вместо мен – записваше Виктор на консултации без да ме пита, канеше свои приятелки у дома „да видят бебето“, докато аз се криех в спалнята със страх от поредната критика.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам до пазара. Да не забравиш да изпереш дрехите на Виктор отделно!“ Почувствах се като прислужница в собствения си дом.

Опитах се да говоря с Петър:

– Не мога повече така. Или тя си тръгва, или аз.

Той ме погледна уморено:

– Не мога да я изгоня. Тя е майка ми…

В този момент разбрах, че съм сама. Започнах да мисля за развод – мисъл, която преди ме ужасяваше. Но вече нямах сили да се боря за семейство, което не беше мое.

Една вечер събрах куфар с най-необходимото за мен и Виктор. Оставих бележка на масата: „Отивам при майка ми. Имам нужда от въздух.“

Майка ми ме прие със сълзи на очи:

– Знаех си… Знаех си, че тази жена ще ви съсипе брака!

Седмици наред Петър не се обади. После получих съобщение: „Мама си тръгна. Моля те, върни се.“

Но вече беше късно. Бях открила себе си отново – като майка, като жена, като човек със собствен глас.

Понякога нощем се питам: Ако Петър беше застанал до мен, щяхме ли още да сме семейство? Може ли една свекърва наистина да разруши любовта между двама души? Какво мислите вие?