Събрах му багажа и го изгоних: Мечтата ми за развод ме превърна в злодея на семейството

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепереше, докато държах куфара му в ръка. — Стига толкова! Излизай!

Петър стоеше насред хола, стиснал юмруци, а очите му горяха от гняв и недоумение. Кучето ни, Боби, се беше свило до дивана и ме гледаше с онзи тъжен поглед, сякаш разбираше всичко. В този момент не усещах нито страх, нито вина — само едно огромно облекчение, примесено с отчаяние.

— Ти си луда! — изкрещя той. — След всичко, което направих за това семейство!

— Точно така — отвърнах тихо. — След всичко, което направи… и не направи.

Така започна моят нов живот — или поне така си мислех. Казвам се Адриана, на 62 години съм, пенсионирана учителка по литература. Родена съм и израснах в малко градче до Пловдив, където всички се познават и клюките се разнасят по-бързо от вятъра. Омъжих се за Петър на 24, защото така се правеше — „да не останеш стара мома“, както казваше майка ми.

Животът ни беше обикновен: две деца — Мария и Димитър, апартамент в панелка, лятна почивка на море веднъж на няколко години. Работех в училище, Петър беше шофьор на камион. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора, а уикендите — в чистене и готвене. Отдавна спрях да броя колко пъти съм плакала в банята, докато децата спят.

Петър не беше лош човек, но никога не ме чу. Не помнеше рождените ми дни, не знаеше коя е любимата ми книга, не ме попита как съм след тежък ден. Винаги имаше по-важни неща: мачът, ракията с приятели, новата кола на съседа. Аз бях фонът на живота му — удобна и тиха.

Когато се пенсионирах преди шест месеца, за първи път усетих какво значи да имаш време за себе си. Започнах да рисувам акварели, да чета книги до късно и да гледам стари български филми. Мечтаех за пътувания, за нови приятелства, за малко свобода. Но Петър беше като тежък камък върху гърдите ми — все недоволен, все намусен, все с претенции.

Една вечер, докато рисувах залеза над Родопите, той влезе в стаята и изсумтя:

— Пак ли си с тези глупости? По-добре сготви нещо.

Тогава нещо в мен се пречупи. Събрах багажа му още същата нощ. На сутринта го посрещнах с куфара до вратата.

— Тръгвай си, Петре. Не мога повече да живея така.

Той ме гледаше като ударен. Опита се да ме убеди, после да ме заплаши, после да ме разплаче. Но този път не се огънах.

Децата ми не приеха решението ми добре. Мария ми звънна разтревожена:

— Мамо, какво си направила? Татко е съсипан! Как можа?

— Мила, аз съм съсипана от години — отвърнах тихо.

Димитър дори не ми говори месец наред. Свекървата ми разказала на всички съседи каква неблагодарница съм била. Приятелките ми от квартала започнаха да ме избягват — „да не прихванат“ нещо от мен.

Останах сама с Боби и тишината на апартамента. Първите дни бяха като мед — правех каквото си поискам, без да давам обяснения. После дойде празнотата: никой не ми звънеше, никой не ме канеше на кафе. Дори Мария започна да идва все по-рядко.

Една вечер седях сама с чаша чай и гледах през прозореца светлините на града. Спомних си първата ни среща с Петър — как ме покани на кино и ми подари карамфил. Спомних си и първата ни кавга — заради това, че съм забравила да купя хляб. Колко малко е нужно понякога да се счупи всичко.

Минаха месеци. Научих се да живея сама. Намерих нови приятели в клуба на пенсионерите — хора със свои истории и болки. Започнах да уча испански онлайн — ей така, за себе си. Но болката от това, че децата ми ме гледат като злодейка, не минава.

Понякога се чудя дали постъпих правилно. Дали щастието ми струва повече от спокойствието на другите? Дали една жена има право да избере себе си след толкова години саможертва?

— Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли останали или бихте избрали себе си? — питам се всяка вечер преди сън.