Събрах му куфарите и го изгоних: Моят блян за развод ме превърна в семейния злодей

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепереше, докато държах куфарите му до вратата. — Или ти излизаш, или аз. Но този път няма връщане назад.

Петър стоеше насреща ми, с онзи празен поглед, който ме преследваше от години. Не каза нищо. Само въздъхна тежко, сякаш аз бях виновната за всичко. Дъщеря ни, Ива, се появи на прага на стаята, очите ѝ пълни със сълзи.

— Мамо, какво правиш? — прошепна тя. — Това е татко!

— Знам, Иве. Но и аз съм човек. И аз имам право на живот.

Това беше моментът, в който светът ми се срина и изправи срещу мен. След четиридесет години мълчание, търпение и безкрайни компромиси, най-накрая избрах себе си. Но цената беше висока — станах семейният злодей.

Всичко започна преди години. Петър беше добър човек, но с времето се превърна в сянка на себе си. Работеше до късно, връщаше се намусен, не говореше с мен, не ме докосваше. Всяка вечер вечеряхме в тишина, а аз се чудех дали някога пак ще се усмихна истински.

— Мария, защо пак си направила мусака? — мърмореше той. — Знаеш, че не я обичам.

— А ти някога попита ли какво обичам аз? — отвръщах тихо, но той не чуваше.

Децата пораснаха и напуснаха дома. Останахме само двамата — двама непознати под един покрив. Съседите ни гледаха с възхищение: „Ето ги Мария и Петър — идеалното семейство!“. А аз всяка вечер плачех в банята, за да не ме чуе никой.

Майка ми казваше: „Търпи, дъще! Така е животът. Мъжете са такива.“ Но аз не исках да търпя повече. Исках да живея. Да се смея. Да обичам и да бъда обичана.

Една вечер, докато преглеждах стари снимки, видях себе си млада — с блясък в очите и усмивка до уши. Разплаках се. Къде беше тази жена? Кога я изгубих?

На следващия ден събрах куфарите на Петър. Сложих ги до вратата и го изчаках да се прибере.

— Какво е това? — попита той студено.

— Това е краят, Петре. Не мога повече да живея така. Не съм щастлива.

Той не каза нищо. Само ме изгледа с презрение и излезе.

След това започна истинският ад. Дъщеря ми не ми говореше седмици наред. Синът ми Георги ми звънеше само да ме пита дали съм добре, но усещах разочарованието в гласа му.

— Мамо, как можа? Всички ще говорят за нас! Какво ще кажат хората?

— Георги, хората не живеят моя живот! Аз го живея!

Съседките ме гледаха накриво. В магазина жените шушукаха зад гърба ми: „Видя ли Мария? Изгони мъжа си! Срамота!“

Понякога се питах дали не сбърках. Самотата беше тежка. Вечерите бяха най-страшни — когато тишината крещеше в празния апартамент.

Но после идваха малките моменти на свобода: когато можех да гледам любимия си сериал без да слушам мрънкане; когато можех да изляза с приятелки без да давам обяснения; когато заспивах без страх от поредната кавга.

Една сутрин Ива дойде при мен със сълзи на очи.

— Мамо… прости ми. Бях ядосана, защото не разбирах. Но сега виждам колко си страдала.

Прегърнах я силно и за първи път от години почувствах топлина в сърцето си.

Петър се премести при сестра си в Пловдив. Понякога ми звъни — гласът му е уморен и студен.

— Как си? — пита той кратко.

— Добре съм, Петре. Научих се да живея сама.

— Радвам се… — казва тихо и затваря.

Сега съм на шейсет и две години и за първи път усещам какво значи да бъдеш свободен. Не е лесно — самотата боли, но поне вече не се лъжа.

Понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Трябваше ли да чакам толкова дълго? А вие какво бихте направили на мое място?