Събуди се, Михаиле! – Историята на една жена, която избра себе си

– Още ли спиш? Време е да направиш закуска на Михаил! – гласът на свекърва ми прониза тишината на ранната утрин. Телефонът вибрираше върху кухненската маса, а аз стоях с празен поглед, вперен в чашата с изстинало кафе. Беше третият път тази седмица, когато тя ми се обаждаше преди изгрев слънце, за да ми напомни за „задълженията“ ми към сина ѝ.

– Добро утро, госпожо Елена – промълвих с пресипнал глас. – Михаил още спи. Ще му направя закуска, не се тревожете.

– Не забравяй, че той обича баница с айрян. И да не е студено! – настоя тя и затвори, без дори да ме изслуша.

Погледнах към Михаил, който се беше свил под завивките в спалнята. Изглеждаше толкова спокоен, толкова далеч от всичко, което ме измъчваше. В този момент си спомних първата ни среща – онова лято на рождения ден на Мария. Михаил беше остроумен, чаровен и ме караше да се смея до сълзи. Тогава вярвах, че съм срещнала сродната си душа.

– Искаш ли още едно парче торта? – попита ме тогава той с лукава усмивка.

– Само ако ти ми го донесеш – отвърнах аз и двамата избухнахме в смях.

След онази вечер чаках с нетърпение да ми се обади. Когато телефонът най-сетне звънна, сърцето ми подскочи. Срещахме се често – разходки по Витошка, кино в стария „Одеон“, вечери с приятели в малки квартални кръчми. Всичко изглеждаше като приказка.

Но приказките свършват. След като заживяхме заедно, Михаил постепенно започна да се променя – или може би просто показа истинското си лице. Сутрините му започваха късно, а моите – рано. Аз тичах между работа и домакинство, а той прекарваше часове пред компютъра или с приятели по кафенетата. Майка му звънеше всеки ден, за да провери дали „грижата“ за сина ѝ е на ниво.

– Защо не можеш да бъдеш като майка ми? Тя винаги знаеше какво иска баща ми – казваше Михаил, когато се опитвах да говоря за нашите проблеми.

– Аз не съм майка ти! – извиках веднъж в пристъп на отчаяние. – Аз съм твоята жена!

Той само повдигна рамене и се върна към телефона си.

Всяка вечер си лягах със свито сърце. Чувствах се невидима в собствения си дом. Дори когато плачех тихо в банята, за да не го събудя, той не забелязваше. Майка му продължаваше да ме наставлява по телефона: „Михаил е уморен, не го притеснявай с твоите глупости!“

Една вечер, докато миех чиниите след поредната вечеря само за двама (той рядко се прибираше навреме), телефонът пак звънна.

– Защо не си направила мусака? Знаеш, че това е любимото ястие на Михаил! – гласът на свекърва ми беше остър като нож.

– Госпожо Елена, работя до късно. Не винаги имам време… – опитах се да обясня.

– Ако не можеш да се грижиш за него, ще дойда аз! – отсече тя и затвори.

Тази нощ не мигнах. Гледах тавана и се питах: „Кога загубих себе си? Кога станах просто прислужница в собствения си живот?“

На следващата сутрин Михаил се събуди късно и недоволно промърмори:

– Кафето е студено. Не можеш ли поне това да направиш като хората?

Погледнах го дълго. В този момент разбрах – няма да се промени. Нито той, нито майка му. А аз? Аз умирах бавно всеки ден.

Събрах багажа си мълчаливо. Всяка дреха, всяка книга беше свидетелство за надеждите и мечтите ми, които бях заровила тук. Оставих ключа на масата и излязох без да се обръщам назад.

Докато вървях по празните улици на София, усещах как въздухът става по-лек. За първи път от години дишах свободно.

Сега стоя тук и пиша тази история. Не защото търся съжаление или оправдание. А защото знам, че много жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания и родителски амбиции. Знам колко е трудно да избереш себе си пред удобството на познатото страдание.

Понякога любовта не е достатъчна. Понякога трябва да избереш себе си.

А вие? Колко дълго бихте търпели да живеете нечий чужд живот? Кога идва моментът да кажем: „Стига!“?