Съдбата на едно семейство: Когато парите не са всичко

– Мамо, ти сериозно ли? – гласът ми трепери, а чашата с чай в ръцете ми се разлива по масата. Майка ми, Мария, ме гледа с онзи неразрушим поглед, който винаги ме е карал да се чувствам като дете, дори и сега, когато съм на 27. – Да, Иване. Това е нашето решение. Твоят баща и аз сме го обмислили добре. – Гласът ѝ е спокоен, но в него усещам твърдостта на скала.

Преди три дни животът ни се преобърна. Баща ми, Георги, пусна фиш за тотото, както всяка седмица. Никога не сме били богати – живеем в панелка в Люлин, двамата работят като учители, а аз и брат ми – Петър – се борим с кредити и ниски заплати. Но тази вечер беше различна. Баща ми влезе в хола с бялото лице на човек, видял чудо. – Мария… деца… спечелихме! Шестте числа! Петнадесет милиона лева!

Първоначалната еуфория беше като буря – смях, сълзи, прегръдки. Мечтаехме за нов апартамент, кола, може би малък бизнес. Най-накрая щяхме да излезем от този омагьосан кръг на недоимък. Но още на следващия ден родителите ми се затвориха в кухнята и започнаха да шушукат. Два дни по-късно ни събраха за семейния съвет.

– Ще дарим по-голямата част от парите – каза баща ми. – Искаме да помогнем на болници, домове за сираци, да построим нова библиотека в квартала.

– А ние? – изкрещя Петър. – Цял живот сме се мъчили! Защо не можем поне веднъж да си позволим нещо?

Майка ми въздъхна тежко: – Защото парите не са всичко. Не искаме да ви развалим живота. Искаме да знаете какво е трудът и стойността на парите.

В този момент сякаш някой изтръгна земята под краката ми. Виждах как мечтите ми за собствен дом се разпадат. Петър излезе с трясък от стаята. Аз останах, вперил поглед в ръцете си.

– Мамо… ти знаеш ли какво е да броиш стотинки за хляб? Да се чудиш дали ще имаш пари за ток? – прошепнах.

– Знам, Иване – каза тя тихо. – Но знам и какво е да видиш дете без дом или възрастен човек без лекарства. Можем да направим добро.

Следващите дни бяха кошмарни. Петър не говореше с никого. Аз се затворих в себе си. Приятелите ни започнаха да разбират за печалбата и телефонът не спираше да звъни – роднини, съседи, стари познати, всички искаха „само малко помощ“.

Една вечер седнах с баща ми на балкона. Пушеше нервно и гледаше към светлините на София.

– Татко… не мога да разбера защо го правите.

Той се усмихна тъжно: – Когато бях малък, баба ти даде последните си пари на една съседка, която нямаше какво да яде. Тогава не разбирах защо. Днес знам: истинското богатство е това, което оставяш след себе си.

– А ако останем бедни цял живот? Ако никога не успея да си купя апартамент?

– Ще успееш, Иване. С труд и честност. Парите идват и си отиват. Но доброто остава.

Думите му ме разкъсваха отвътре. На следващия ден майка ми вече беше организирала срещи с фондации и болници. В медиите започнаха да пишат за „щедрото семейство от Люлин“. Хората ни поздравяваха по улиците, но аз усещах само празнота.

Петър напусна работа и замина за Варна при приятелката си. Не можеше да понесе решението на нашите. Аз останах тук – между гордостта от родителите си и гнева към тях.

Седмици наред се борех със себе си. Виждах как парите променят всички около нас – съседи започнаха да ни завиждат, роднините ни обвиниха, че сме ги забравили. Семейството ни се разпадаше пред очите ми.

Една вечер майка ми ме прегърна силно:

– Знам, че ти е трудно. Но вярвам, че един ден ще разбереш защо го направихме.

Сега, година по-късно, все още живея в същата панелка. Работя повече от всякога. Петър още не говори с нашите. Но когато минавам покрай новата библиотека или виждам усмивките на децата от дома за сираци, усещам нещо странно… може би гордост?

Понякога нощем се питам: ако имах тези пари, щях ли да постъпя като тях? Или щях да избера себе си? Какво бихте направили вие?