Съгласих се внучката ми да живее при мен, а сега се чувствам като чужда в собствения си дом

— Ива, моля те, не оставяй пак чашите в хола! — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

Тя дори не ме погледна. Слушалките ѝ бяха дълбоко в ушите, а пръстите ѝ танцуваха по клавиатурата на лаптопа. В този момент осъзнах — вече не съм господарка на собствения си дом. Внучката ми, моето слънчице, заради което съм преживяла толкова много, сега живееше тук, но сякаш аз бях гостенката.

Казвам се Мария. На 68 години съм. Цял живот съм работила като учителка по литература в едно софийско училище. Винаги съм вярвала, че домът е крепост, място на топлина и разбирателство. Когато Ива беше малка, идваше при мен с букетчета от глухарчета и коприва: „Бабо, виж колко са красиви!“ Тогава светът ми беше пълен със смисъл.

Сега обаче всичко е различно. След като Ива прие в Софийския университет, дъщеря ми Лили ме помоли да я приютя. „Мамо, ти си сама, а и ще ти е приятно да имаш компания“, каза тя по телефона. Не ѝ казах, че самотата ми е станала като старо палто — тежко, но познато. Съгласих се без колебание. Мислех си, че ще върна малко от онова щастие, което изпитвах преди години.

Първите дни бяха хубави. Готвех любимите ѝ кюфтета с картофено пюре, разказвах ѝ истории за младостта си, а тя ме слушаше с половин ухо. После започнаха лекциите, новите приятели, излизанията до късно. Вечерите ми станаха самотни — само телевизорът ми правеше компания.

Една вечер я попитах:
— Иве, ще вечеряш ли с мен?
Тя въздъхна:
— Бабо, имам да уча. После ще изляза с приятели.

Вратата на стаята ѝ се затвори с лек трясък. Седнах сама на масата и гледах празната чиния срещу себе си. Спомних си как някога Ива ми казваше: „Бабо, ти си най-добрата готвачка!“ А сега? Сега дори не знаеше какво съм сготвила.

С времето започнах да се чувствам излишна. Всяка сутрин намирах дрехи разхвърляни по дивана, чаши със засъхнало кафе по масата, слушалки и зарядни кабели навсякъде. Опитах се да говоря с нея:
— Иве, моля те, уважавай дома ми! Не мога да чистя след теб постоянно.
Тя ме погледна с досада:
— Бабо, това е и моят дом вече. Не бъди толкова стара школа!

Сърцето ми се сви. Какво значи „стара школа“? Нима уважението към дома и към човека, който те е отгледал, е остаряло?

Една неделя дойде Лили на гости. Надявах се да поговорим спокойно трите, но още щом влезе, Ива я дръпна в стаята си и затвориха вратата. Чувах смях и шепот. Когато излязоха, Лили ме погледна укорително:
— Мамо, трябва да бъдеш по-гъвкава. Младите са различни.
— А аз? — попитах тихо. — Аз къде съм в цялата тази „гъвкавост“?

Лили въздъхна:
— Знам, че ти е трудно. Но Ива има нужда от пространство.

Пространство… А аз? Аз имам ли нужда от пространство? От уважение? От малко топлина?

Седмица по-късно намерих бележка на хладилника: „Бабо, ще спя при Мая тази вечер.“ Без обяснения, без целувка за лека нощ. Вечерта стоях до прозореца и гледах светлините на града. Чудех се кога загубихме връзката помежду си.

Започнах да се затварям в себе си. Престанах да готвя любимите ѝ ястия. Престанах да я питам как е минал денят ѝ. Дори спрях да ѝ напомням да си прибира дрехите. Просто минавах покрай нея като сянка.

Една вечер чух как говори по телефона:
— Много е досадно тук… Баба все мрънка за глупости.

Сълзите ми потекоха сами. Не знаех кога съм станала „досадна“. Не знаех кога съм изгубила правото да бъда себе си в собствения си дом.

На следващия ден Лили ми се обади:
— Мамо, Ива ми каза, че не се чувства добре при теб. Може би трябва да поговорите открито.

Събрах смелост и вечерта почуках на вратата ѝ:
— Иве, може ли да поговорим?
Тя въздъхна:
— Какво има пак?
— Чувствам се чужда в собствения си дом — казах тихо. — Обичам те, но не мога повече така.
Тя замълча за миг:
— Бабо… Не знам какво да кажа.
— Просто бъди малко по-внимателна към мен — помолих я. — Не искам много.

Тази нощ не спах. Чудех се дали не сбърках някъде по пътя ни. Дали прекалената ми обич не я е задушила? Или просто времената са други?

Сутринта намерих бележка: „Бабо, ще опитам.“

Не знам дали ще стане по-лесно. Не знам дали някога пак ще сме близки както преди. Но знам едно — домът не е само място за спане и ядене. Домът е уважение и грижа един към друг.

Понякога се питам: Кога забравихме какво значи семейство? Дали има път обратно или просто трябва да се научим да живеем с новите правила? Как мислите вие?