Сълзи сред лукса: Историята на една българска дъщеря
— Не искам повече да живея сред тези стени! — извиках през сълзи, докато майка ми тръшна вратата след себе си. Въздухът в хола беше натежал от парфюма ѝ и от неизречените думи. — Бъди господарка на този дом, така ми казахте! А сега ме обвинявате, че не съм благодарна… — думите ми се разтваряха във въздуха, но тя вече не ме чуваше.
От дете ме обграждаха с най-скъпите дрехи, играчки и уроци по пиано. Всяка съседка завиждаше на родителите ми — „Виж я, Олга, винаги е спретната, винаги с нови обувки!“ Но никой не знаеше какво е да живееш в къща, където всяко твое решение се взима от друг. Майка ми, Мария, беше учителка по литература — строга, с безупречен маникюр и още по-безупречни очаквания. Баща ми, Георги, беше инженер — мълчалив, но с поглед, който не търпи възражения.
— Олга, ще кандидатстваш медицина — отсече той една вечер, когато бях на шестнадесет. — Това е най-доброто за теб.
— Но аз… аз искам да рисувам. Може би архитектура…
— Глупости! — прекъсна ме майка ми. — Художниците умират гладни. Ние знаем кое е най-добре за теб.
Така започна моят живот на чужденец в собствения си дом. Всяка сутрин ставах в 6:30, закусвах овесени ядки (другото беше забранено), обличах униформата и тръгвах към елитната гимназия. Там всички момичета ми завиждаха за новия телефон и марковата чанта. Само Лена — момичето с разрошената коса и старите кецове — веднъж ми прошепна:
— Не ти завиждам. С такива родители като твоите… не бих издържала и седмица. Те решават всичко вместо теб.
Тогава се засмях нервно, но думите ѝ се забиха като трън в сърцето ми. Вечер, когато останех сама в стаята си, плачех тихо. Понякога си представях как бягам — просто изчезвам някъде далеч, където никой не ми казва какво да правя.
Годините минаваха. Влязох в Медицинския университет в София, както бяха наредили родителите ми. Живеех в апартамент под наем, но майка ми идваше всяка седмица да проверява дали съм подредила дрехите си по цвят и дали хладилникът е пълен със здравословна храна.
— Олга, не забравяй — ти си нашата гордост! Не ни посрамвай!
А аз се давех в паник атаки и безсънни нощи. Не можех да дишам от тежестта на чуждите очаквания. Един ден срещнах Петър — студент по философия, с дълга коса и свободен дух. Той беше всичко, което аз не смеех да бъда.
— Защо винаги гледаш надолу? — попита ме веднъж.
— Защото така съм свикнала… Ако погледна нагоре, може да видя нещо, което не мога да имам.
Петър ме научи да мечтая. Започнах да рисувам отново — тайно, в малкия ни апартамент. Но когато майка ми разбра за него, избухна буря.
— Този човек ще ти съсипе живота! Какво ще кажат хората? Как ще се покажеш пред колегите ми?
— Мамо, аз не съм теб! Искам да живея своя живот!
— Неблагодарнице! Всичко сме ти дали! А ти… ти ни предаваш!
Тогава тя излезе с трясък и повече не се обади с дни. Баща ми мълчеше по телефона.
В онези дни апартаментът ми беше пълен с тишина и страх. Петър се опитваше да ме успокои:
— Това е твоят живот, Олга. Не можеш да го живееш заради тях.
Но аз не знаех какво е моят живот. Бях научена само да изпълнявам нареждания.
Една вечер майка ми дойде неочаквано. Стоеше на прага с червени очи.
— Виждаш ли до какво ме докара? Не мога да спя! Всички говорят за нас!
— Мамо… аз просто искам да бъда щастлива.
— Щастие? Щастието е сигурност! Щастието е уважение! Ти си длъжна да ни слушаш!
Тогава разбрах — никога няма да бъда достатъчно добра за тях, ако не съм тяхната проекция. Седнах на пода след като тя си тръгна и плаках дълго. Петър ме прегърна:
— Трябва да избереш себе си.
Избрах. Започнах работа като художник към малка галерия. Приятелите ми бяха малко, но истински. Родителите ми дълго не говориха с мен. Понякога още се питам дали съм постъпила правилно.
Сега стоя пред платното и рисувам живота си така, както го виждам аз. Понякога чувам гласа на майка ми: „Не ни посрамвай!“ Но вече знам — срамът не е в това да бъдеш себе си.
Кажете ми — колко от вас са живели чужд живот? Колко от вас са избрали себе си въпреки всичко?