Сълзите на една баба: Когато любовта разделя, а не обединява

– Не мога повече, Мария! – гласът на дъщеря ми Елена проряза тишината в кухнята като нож. Беше късна есенна вечер, а дъждът барабанеше по прозореца. Седях на масата с чаша чай, а в съседната стая внуците ми – Петър и Даниела – се караха за пореден път. Но този път не беше просто детска свада.

– Защо винаги му позволяваш всичко? – извика Даниела, гласът ѝ трепереше от обида. – Само защото е по-голям ли?

Елена въздъхна тежко и се обърна към мен:

– Мамо, кажи ѝ ти! Петър има повече отговорности, затова получава повече свобода.

Погледнах я и усетих как гърлото ми се свива. Винаги съм се страхувала от този момент – моментът, в който ще трябва да призная, че нещо в нашето семейство не е наред. Че любовта може да бъде несправедлива.

Аз съм Мария Георгиева, на 68 години. Цял живот съм работила като учителка в малко училище в Пловдив. Възпитах две деца – Елена и Георги. Георги замина за Германия преди десет години и оттогава рядко се връща. Елена остана тук, омъжи се за Иван и имат две деца – Петър и Даниела.

Откакто се помня, Елена винаги е била строга майка. Но след като Петър навърши 14, нещо се промени. Започна да го глези, да му прощава всичко – закъсненията, лошите оценки, дори когато веднъж го хванаха да пуши зад блока. А Даниела… тя все по-често стоеше сама в стаята си, затваряше се с книги или слушалки.

– Мамо, ти какво мислиш? – попита ме Елена една вечер, когато останахме сами.

– Мисля… че трябва да говориш с децата си по равно – казах тихо. – Даниела усеща разликата.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който помня от детството ѝ – когато беше наранена и ядосана едновременно.

– Не разбираш! Петър има нужда от мен повече. Той е по-чувствителен…

– А Даниела? – попитах аз. – Тя също има нужда от теб.

В този момент разбрах, че думите ми няма да променят нищо. Елена беше убедена в правотата си. А аз… аз започнах да се чувствам безсилна.

С времето напрежението у дома нарастваше. Веднъж чух как Даниела плаче в банята. Сърцето ми се късаше. Опитах се да поговоря с нея:

– Миличка, защо плачеш?

– Бабо, защо мама не ме обича като него? – прошепна тя през сълзи.

Прегърнах я силно и се опитах да я уверя, че е обичана. Но знаех, че думите ми са само лепенка върху рана, която кърви отвътре.

Скоро след това Петър започна да се държи все по-арогантно. Веднъж дори повиши тон на баща си:

– Ти нищо не разбираш! Мама каза, че мога!

Иван ме погледна безпомощно. Виждах как семейството им се разпада пред очите ми.

Една вечер реших да говоря сериозно с Елена и Иван. Седнахме тримата на масата след като децата заспаха.

– Елена, Иван… трябва да направите нещо. Децата ви страдат. Петър започва да губи уважение към вас, а Даниела се затваря в себе си.

Елена избухна:

– Мамо, ти винаги си защитавала Даниела! Защо не виждаш колко е трудно на Петър?

– Виждам – казах спокойно. – Но виждам и как губиш дъщеря си.

Иван мълчеше. Знаех, че е съгласен с мен, но страхът от конфликт го парализираше.

На следващия ден Даниела не се прибра навреме от училище. Всички изпаднахме в паника. Намериха я на пейка в парка, плачеща сама. Тогава Елена за първи път осъзна какво е причинила.

– Прости ми… – шепнеше тя през сълзи, докато прегръщаше дъщеря си.

Но щетите вече бяха нанесени. От този ден нататък нищо не беше същото. Даниела стана още по-затворена, а Петър започна да използва майка си за всичко – пари, излизания, оправдания пред учителите.

Аз останах между два огъня – обичах и двамата си внуци еднакво, но не можех да поправя грешките на дъщеря си. Често нощем лежах будна и се питах: къде сбъркахме като родители? Защо позволихме любовта да стане оръжие?

Сега седя сама в кухнята и слушам тишината на празния апартамент. Понякога чувам ехото на детски смях от миналото… и плача тихо.

Можех ли да направя нещо различно? Или понякога семейството просто се разпада под тежестта на собствените ни слабости?