Сама срещу селото: Моята битка за достойнство като самотна майка в българската провинция

— Пак ли ще оставиш детето само, Мария? — гласът на майка ми пронизваше утрото, докато се опитвах да нахлузя обувките на малкия Петър.

— Не го оставям, мамо. Отивам само до магазина, ще се върна след десет минути — отвърнах тихо, но вътрешно вече кипях. Знаех, че целият ни живот тук е под микроскопа на селото. Откакто останах сама с Петър, всяка моя стъпка беше повод за клюки.

Вратата хлопна зад мен и студеният въздух ме удари в лицето. По улицата вече се бяха наредили бабите — онези вечни стражи на морала, които сякаш нямаха друга работа освен да следят кой с кого говори, кой какво носи и кой кога се прибира. Усетих погледите им по гърба си като игли.

— Горката Мария, пак сама… — прошепна една от тях, достатъчно силно, че да чуя.

— Ами като си го избра сама… — добави друга.

Стиснах зъби и продължих напред. В магазина жената зад щанда ме посрещна с престорена усмивка.

— Как е Петър? Още ли не си намерила някой да ти помага? — попита тя, сякаш между другото.

— Добре е. Справяме се — отвърнах кратко и платих хляба и млякото.

Пътят обратно до вкъщи ми се стори безкраен. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Никой няма да те вземе вече с дете. Щеше да е по-лесно, ако беше преглътнала и останала при баща му.“

Но аз не можех да остана при човек, който ме унижаваше всеки ден. Не можех да позволя на Петър да расте в дом, пълен с крясъци и страх. Избрах трудния път — сама срещу всички.

Вечерта седнахме с Петър на масата. Той рисуваше с цветни моливи, а аз гледах празната чиния пред себе си.

— Мамо, защо баба е тъжна? — попита той невинно.

— Защото понякога хората не разбират нашите избори, миличък. Но важното е ние да сме добре — казах и го прегърнах.

На следващия ден трябваше да отида до общината за документи. Оставих Петър при съседката леля Сийка — единствената жена в селото, която не ме съдише.

— Не се притеснявай, Марийче. Всички приказват, ама никой не знае какво е да си сама — каза тя и ми намигна.

В общината ме посрещнаха с ледени погледи. Секретарката ме изгледа от глава до пети:

— За социалните помощи ли сте дошла пак?

— Не. За детските надбавки — отвърнах сухо.

— Е, то все едно…

Излязох навън с усещането, че съм по-малко човек. Всяка институция, всяка опашка беше изпитание за достойнството ми. Вечерта майка ми пак започна:

— Мария, мисли за детето! Как ще го гледаш сама? Как ще му осигуриш всичко?

— Ще работя! Ще се боря! — извиках през сълзи. — По-добре сама и честна, отколкото с някой, който ни мрази!

Тя замълча. За първи път от месеци видях в очите ѝ не упрек, а страх.

Дните минаваха бавно. Петър растеше, а аз се борех за всяка усмивка на лицето му. Работех по къщите — чистех, готвех, гледах възрастни хора. Понякога вечер се прибирах толкова уморена, че едва стоях права. Но никога не позволих на Петър да види сълзите ми.

Една вечер той дойде при мен с рисунка: двама души се държат за ръце под голямо слънце.

— Това сме ние, мамо! — каза гордо.

Стиснах го силно в прегръдките си и си обещах никога да не се предавам.

Но селото не прощаваше. На Великден в църквата всички се наредиха около мен като съдии. Една жена дори прошепна:

— Не е редно сама жена да идва тук без мъж…

Погледнах я право в очите:

— Бог ни обича всички еднакво. И самотните майки също!

От този ден нататък започнах да вървя с високо вдигната глава. Не защото хората спряха да говорят, а защото разбрах: тяхното мнение няма значение за щастието на мен и Петър.

Днес той вече ходи на училище. Аз работя като помощник-възпитател в детската градина. Все още има дни, в които се чувствам сама срещу целия свят. Но вече знам: силата ми не идва от чуждото одобрение, а от любовта към детето ми и към себе си.

Понякога се питам: колко още жени като мен живеят в страх от хорското мнение? Кога ще спрем да съдим и ще започнем да помагаме? Какво мислите вие?