„Само малко пари за храна!“ — Истината зад протегнатата ръка

— Само малко пари за храна, моля ви! — гласът ѝ беше дрезгав, а очите ѝ — влажни, сякаш плачът беше нещо обичайно за нея. Стоях пред входа на метрото на „Сердика“, бързах за работа, а в ръката си стисках последните си пет лева. Не знам защо спрях. Може би защото майка ми винаги казваше: „Помагай, когато можеш, но не се оставяй да те лъжат.“

— Госпожо, наистина ли нямате нищо? — попитах я, опитвайки се да прозра през мръсната ѝ жилетка и уморените ѝ ръце.

— Кълна се, момиче! Два дни не съм яла. Само малко хляб и сирене да си купя… — очите ѝ се впиха в моите. Почувствах се виновна, че дори се съмнявам.

Извадих петте лева и ѝ ги подадох. Тя ги взе с треперещи пръсти и изчезна зад ъгъла. Останах да гледам след нея, а в гърдите ми се надигна странно усещане — смесица от съжаление и съмнение.

Вечерта разказах на баща ми какво се беше случило. Той избухна:

— Пак ли раздаваш пари на измамници? Знаеш ли колко такива има? Те си правят бизнес от това!

— Ами ако наистина е гладна? — отвърнах тихо.

— Ако беше гладна, щеше да поиска работа, не пари! — отсече той.

Думите му ме засегнаха. Винаги съм вярвала, че човек трябва да помага. Но тази нощ не можах да заспя. В главата ми се въртяха очите на жената и гневът на баща ми.

На следващия ден реших да проверя. Отидох по-рано на метрото. Жената пак беше там. Този път с друга жилетка и по-ярко червило.

— Извинете, помните ли ме? — приближих се до нея.

Тя ме изгледа подозрително:

— Не, мила. Много хора минават оттук.

— Вчера ви дадох пари за храна…

Тя се усмихна неловко:

— Благодаря ти, но…

В този момент един мъж с кожено яке се приближи:

— Айде, стига си се мотала! — изръмжа той и я хвана за лакътя.

Жената сведе глава и тръгна с него. Аз останах като вцепенена. Виждах как двамата се отдалечават към близкото кафене. След няколко минути ги видях през прозореца — тя поръчва кафе и кроасан, а той брои банкноти.

Върнах се у дома с натежало сърце. Майка ми ме посрещна с усмивка:

— Как мина денят?

— Научих нещо важно — отвърнах аз. — Че понякога милосърдието може да те направи глупак.

Тя ме прегърна:

— Не си глупачка. Просто светът е сложен. Но не позволявай на разочарованията да те променят.

Седнахме на масата за вечеря. Брат ми Димитър хвърли поглед към мен:

— Пак ли си раздавала пари?

— Да… но този път май ме излъгаха.

— Е, поне си опитала да помогнеш — каза той и ми намигна.

Семейната ни вечер премина в спорове за това кой заслужава помощ и кой не. Баща ми настояваше, че държавата трябва да се грижи за бедните, а не ние. Майка ми твърдеше, че всеки човек има право на втори шанс. Аз мълчах и слушах как гласовете им се преплитат с мислите ми.

На следващата сутрин отново видях жената — този път седеше пред супермаркета с табела: „Гладна съм“. До нея стоеше малко момиченце с мръсни дрехи. Погледнах ги и нещо в мен се пречупи.

Приближих се:

— Имате ли нужда от нещо конкретно? Мога да ви купя храна.

Жената ме изгледа уморено:

— Ако може малко салам и хляб…

Влязох в магазина и напълних една торба с продукти. Когато ѝ я подадох, тя ме погледна със сълзи в очите:

— Благодаря ти…

Този път не поиска пари. Момиченцето сграбчи пакета с кроасани и се усмихна широко.

Вървейки към вкъщи, си мислех: „Дали понякога не бъркаме? Дали всички са измамници? Или просто животът ги е принудил да просят?“

Може би никога няма да разбера цялата истина зад протегнатата ръка. Но знам едно: понякога най-голямото изпитание е да запазиш човечността си въпреки разочарованията.

„А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да помогнете или щяхте да подминете?“