„Само веднъж те помолих, а ти не разбра. Сега напусни дома ми завинаги.“

„Само веднъж те помолих, а ти не разбра. Сега напусни дома ми завинаги.“

Думите на Виктор отекваха в ушите ми като камбанен звън, който не можех да заглуша. Стоях на прага на апартамента му в Люлин, с чантата в ръка, и се чудех как стигнахме дотук. Синът ми – моето всичко, моят смисъл, единственият човек, за когото живеех след като баща му ни изостави – сега ме гонеше от живота си.

„Викторе, моля те… Поне ми обясни защо…“ – гласът ми трепереше, а сълзите вече се стичаха по бузите ми.

Той стоеше срещу мен, висок и мрачен, с ръце скръстени на гърдите. „Мамо, не мога повече. Казах ти да не се месиш в отношенията ми с Мария. Само веднъж те помолих! Но ти пак се намеси. Това е моят живот!“

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Върнах се мислено години назад – към онзи ден, когато Петър, съпругът ми, си тръгна без обяснение. Бях на 35, с малко дете и разбито сърце. Всички мечти за щастливо семейство се изпариха за една нощ. Тогава реших, че ще дам всичко от себе си за Виктор. Забравих за себе си – за приятелки, за срещи, за собствените си желания. Животът ми стана неговият живот.

Помня как го водех на тренировки по футбол в дъжда, как стоях до късно нощем над уроците му по математика, как му готвех любимите кюфтета с картофено пюре всяка неделя. Когато беше болен, не спях с дни. Когато имаше проблеми в училище, аз бях тази, която ходеше на родителски срещи и спореше с учителите.

С годините Виктор порасна и започна да се отдалечава от мен. Появи се Мария – хубаво момиче от квартала, но усещах, че не е за него. Тя го държеше под контрол, караше го да се отчуждава от приятелите си и дори от мен. Опитах да говоря с него, но той все повече се затваряше.

Преди седмица чух случайно как тя му крещи по телефона: „Или аз, или майка ти!“ Сърцето ми се сви. Знаех, че ще избере нея – младостта винаги побеждава спомените за детството.

Вчера вечерта Виктор ме помоли да не се намесвам повече в отношенията им. „Само веднъж те моля, мамо“, каза тихо. Но днес сутринта видях Мария да плаче пред блока и не издържах – отидох при нея и я попитах какво става. Тя избухна: „Вие сте виновна за всичко! Оставете ни на мира!“

След час Виктор ме извика у тях и изрече онези думи…

Слязох по стълбите като в мъгла. Навън валеше ситен дъжд, а аз вървях без посока по улиците на София. Спомних си майка ми – как винаги казваше: „Децата са гости в живота ни.“ Не го разбирах тогава. Сега го усещах с всяка фибра на тялото си.

Дните след това бяха празни и безсмислени. Не можех да ям, не можех да спя. Приятелките ми звъняха, но аз не вдигах телефона. Единственото, което правех, беше да гледам стари снимки на Виктор – от първия му учебен ден, от морето във Варна, от Коледа у дома.

Една вечер седнах сама на кухненската маса и започнах да пиша писмо до него:

„Скъпи Викторе,

Знам, че сгреших. Знам, че те задушавам с любовта си. Но ти си всичко за мен…“

Писах цяла нощ и плаках над всяка дума. На сутринта реших да му го занеса лично.

Когато позвъних на вратата му, отвори Мария. Погледна ме студено:

– Виктор не е тук.
– Може ли да му оставя това?
– Ще му го дам.

Върнах се у дома още по-сама.

Минаха седмици. Един ден телефонът иззвъня – беше Виктор.

– Мамо… Може ли да дойда?
– Разбира се! – сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

Когато дойде, изглеждаше уморен и тъжен.
– Прочетох писмото ти… Извинявай… Не знам какво ми стана… Просто… Мария ме напусна.
– Съжалявам… – прошепнах.
– Не… Аз съжалявам. Ти винаги си била до мен. А аз те нараних най-много.

Прегърнах го силно и усетих как болката започва да отстъпва място на надеждата.

Сега знам – любовта понякога задушава, но и лекува. Децата ни не са наша собственост; те са свободни хора със свои битки и избори.

Питам се: Дали някога ще успея да обичам без страх? Дали има други майки като мен? Какво бихте направили вие?