Самотата на дядо Петър: Когато стените проговориха

„Петре, пак ли ще слизаш в мазето? Не забравяй бастуна!“ – гласът на жена ми Елена още кънти в главата ми, макар че вече пет години я няма. Слизам бавно по стълбите, държа се за ръждясалия парапет. Мазето ми е като малък свят – тук държа бурканите със зимнина, старите инструменти, спомените от едно време. В този ден, обаче, нещо се обърка. Вратата зад мен хлопна по-силно от обикновено и щракна. Опитах да я отворя – нищо. Заключена. Ключът остана отвън.

Седнах на един кашон и се загледах в прашния прозорец. Чувах стъпките на съседите горе, гласовете на децата, които играят пред блока. Никой не подозираше, че един старец е заключен в мазето си. Минаваше време – колко точно, не знаех. Гладът започна да ме гризе, а жаждата беше още по-страшна. Опитах да викам: „Помощ! Има ли някой?“ Но стените глътнаха гласа ми.

В такива моменти човек мисли за всичко – за младостта, за грешките, за децата, които са далеч. Синът ми Георги живее в Германия, дъщеря ми Ирина – във Варна. Обаждат се рядко. „Татко, добре ли си?“, питат по телефона, но никой не идва. А аз винаги казвам: „Добре съм, деца.“ За да не ги тревожа.

На втория ден вече едва дишах. Мислех си: „Така ли ще свърши всичко? В мазето между бурканите и праха?“ Спомних си как Елена ми казваше: „Петре, не се затваряй в себе си.“ А аз – инатлив старец – все сам, все мълчалив.

Изведнъж чух стъпки пред вратата. Сърцето ми подскочи. „Дядо Петре?“, чу се гласът на Мария от третия етаж – младата жена с малкото момченце. „Не ви видях сутринта на пейката… Добре ли сте?“ Събрах сили и извиках: „Тук съм! В мазето!“

Чух как тя тича нагоре по стълбите, после се върна с домоуправителя и още няколко съседи. Вратата се отвори с трясък. Светлината ме заслепи. Мария коленичи до мен: „Жив ли сте? Господи…“

Заведоха ме в апартамента ѝ, даде ми вода и топла супа. Плачех като дете. „Защо никой не ви търси?“, попита тя тихо. Не можах да отговоря. Самотата е като сянка – свикваш с нея, докато не те погълне напълно.

След този ден Мария започна да ме кани на кафе всяка сутрин. Понякога идваше с малкия Иван да ми помага да поливам цветята на балкона. Другите съседи също започнаха да ме поздравяват по-често. Дори Георги и Ирина се обадиха по-често след като разбраха какво се е случило.

Но най-важното беше друго – разбрах колко лесно човек може да изчезне от света на другите, без никой да забележи. Колко много възрастни хора живеят така – невидими, заключени в собственото си мълчание и страх.

Понякога вечер сядам на пейката пред блока и гледам как животът продължава. Мария маха от балкона си, Иван тича след топката, а аз си мисля: „Колко ли още дядовци и баби чакат някой просто да ги попита: ‘Добре ли си?’“

А вие? Кога за последно попитахте своя съсед как е? Или просто минахте покрай него, забързани към своите грижи?