Самотен баща на четири деца срещу системата: Къде свършва грижата и започва вината?

– Тате, кога ще се върнеш? – попита ме Мария, най-малката ми дъщеря, докато закопчавах якето си на вратата. Беше студена мартенска вечер в Пловдив, а аз трябваше да изляза на втората си работа – нощна смяна в хлебозавода. Погалих я по косата и се опитах да скрия тревогата в гласа си.

– Ще се върна преди да се съмне, мишле. Дани ще се грижи за вас. – Погледнах към сина си, който вече беше на петнайсет. В очите му видях смесица от гордост и страх.

– Ще се справя, тате. – кимна той сериозно. – Ще сложа вечеря на малките и ще ги сложа да спят навреме.

Така започна нощта, която преобърна живота ни. Не беше първият път, когато оставях Дани да гледа братята и сестрите си. След като жена ми почина от рак преди две години, той стана дясната ми ръка. Не го исках – исках да е просто дете, но реалността не ми даде избор.

Същата нощ, докато месех тесто в хлебозавода, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.

– Господин Иванов? Тук е инспектор Петрова от отдел „Закрила на детето“. Получихме сигнал за оставени без надзор малолетни деца във вашия апартамент. Моля, елате незабавно.

Сърцето ми се сви. Хвърлих престилката и хукнах към дома ни. На входа вече ме чакаха две полицейски коли и социални работници. Дани стоеше на прага с разплаканите Мария и Петър, а най-малкият – Борко – беше сгушен в ръцете му.

– Тате! – извикаха децата едновременно.

– Господин Иванов, знаете ли, че е незаконно да оставяте непълнолетно лице да се грижи за деца под 12 години? – строго ме попита инспектор Петрова.

– Нямах избор! – гласът ми трепереше. – Работя на две места, за да ги изхранвам. Дани е отговорен, никога не е имало проблеми…

– Законът е ясен. Ще трябва да ви придружим до районното за обяснения.

В този момент светът ми рухна. Виждах страха в очите на децата си и безсилието в погледа на Дани. Какво бях направил? Бях ли лош баща или просто човек, който се опитва да оцелее?

В районното ме разпитваха с часове. Социалните работници описваха дома ни като „рискова среда“. Съседката ни – леля Станка – беше подала сигнала.

– Видях ги сами на балкона след 22 часа! Това не е редно! – настояваше тя пред полицаите.

– Ама те не са сами! Дани е с тях! – опитах се да обясня.

– Той е дете! Не може да носи такава отговорност!

В следващите дни започнаха проверки у дома. Социалните идваха неочаквано, разглеждаха хладилника, питаха децата дали са гладни, дали ги бия… Дани се затвори в себе си. Мария започна да се напикава нощем от страх, че ще ги разделят.

Една вечер седнахме всички на масата. Децата мълчаха.

– Тате… ще ни вземат ли? – прошепна Петър.

– Не, сине. Никой няма да ви вземе от мен. Обещавам!

Но не бях сигурен дали мога да удържа това обещание.

Съдебното дело започна след месец. В залата срещу мен стояха социални работници, адвокати и леля Станка като свидетел.

– Господин Иванов е добър човек, но не може сам да се справи! – каза тя със сълзи в очите. – Децата имат нужда от повече грижа!

– А кой ще ги гледа? Социалният дом ли? – избухнах аз. – Знаете ли какво е там? Аз съм им всичко!

Съдията ме погледна строго:

– Законът е закон. Но ще вземем предвид обстоятелствата.

Дани поиска думата:

– Аз не съм малък! Мога да се грижа за братята и сестрите си! Тате прави всичко за нас!

Гласът му трепереше, но думите му бяха по-силни от всяка защита.

След три месеца ходене по институции и унижения съдът реши: ще останем заедно, но под наблюдение. Социалните щяха да идват всяка седмица. Аз трябваше да намеря дневна грижа за малките или рискувах ново дело.

Започнах да работя още повече – сутрин карах такси, вечер пак в хлебозавода. Спях по три часа на денонощие. Дани порасна преждевременно – вече не играеше футбол с приятели, а готвеше супа и помагаше с домашните на Мария.

Понякога нощем седях сам в кухнята и плачех тихо, за да не ме чуят децата. Чудех се: ако бях богат или имах баба и дядо наблизо, щеше ли някой да ме нарече лош баща? Или просто бедността прави хората виновни по подразбиране?

Днес все още сме заедно, но страхът не си е отишъл напълно. Децата растат с усещането, че някой може да ги раздели всеки момент. А аз… аз се питам:

Кой има право да съди един родител за това как оцелява? Къде свършва любовта и започва вината?