Съпругът ми доведе любовницата си у дома, докато бях в болницата с нашия син: Реакцията на майка ми ме разтърси
„Мамо, няма да издържа повече!“, изкрещях през сълзи в болничния коридор. Беше три сутринта, а синът ми Александър лежеше с висока температура и дишаше тежко. Лекарите още не знаеха какво му е. Съпругът ми, Петър, не отговаряше на телефона. Бях сама, уплашена и отчаяна.
В този момент майка ми пристигна, задъхана от притеснение. „Как е Алекс?“, попита тя, а очите ѝ шареха по лицето ми, търсейки отговори. „Не знам… Петър не вдига…“, прошепнах. Тя ме прегърна силно и за миг се почувствах дете отново.
След няколко часа лекарите казаха, че Алекс ще се оправи. Облекчението ме заля като топла вълна. Реших да се прибера за малко, да взема дрехи и да се изкъпя. Качих се в таксито с треперещи ръце. Вратата на апартамента беше леко открехната. Влязох тихо и чух женски смях от спалнята ни.
Сърцето ми спря. Не можех да повярвам. Приближих се и видях Петър – моят Петър – легнал до непозната жена. Те се смееха, сякаш светът им принадлежеше. За миг не можех да дишам.
„Какво правиш?!“, изкрещях. Петър подскочи, а жената се скри под завивките. „Това не е това, което си мислиш…“, започна той, но думите му увиснаха във въздуха.
„Докато синът ти е в болница, ти… ти…“, гласът ми се прекърши. Сълзите потекоха по бузите ми. Петър мълчеше, а жената избяга от стаята.
Излязох навън и се обадих на майка ми. „Мамо, той ме предаде! В нашия дом!“, хлипах в слушалката. Тя пристигна след десет минути.
Очаквах да избухне, да го наругае или да го удари дори. Вместо това тя седна до мен на дивана и ме хвана за ръката.
„Знаеш ли, Мария,“ каза тя тихо, „аз също преживях това с баща ти. Мислех си, че светът свършва. Но оцеляваш. Защото имаш дете, което те обича и има нужда от теб.“
Погледнах я невярващо. „Ти си знаела? За татко?“
Тя кимна с тъжна усмивка. „Знаех. Но избрах теб пред гордостта си.“
В този момент осъзнах колко малко познавам собствената си майка и колко много приличам на нея – силна отвън, но чуплива отвътре.
Петър се върна след няколко часа с наведена глава. „Извинявай, Мария… Не знам какво ми стана… Всичко беше толкова напрегнато…“
„Не ме интересува!“, прекъснах го аз. „Вече не съществуваш за мен.“
Майка ми го погледна строго: „Петре, тръгвай си. Дъщеря ми има нужда от спокойствие.“
Той си събра нещата и излезе без да каже дума.
Останахме двете с майка ми в тишината на опустелия апартамент. Тя ме прегърна и прошепна: „Ще мине време, ще боли… Но ще се справиш.“
В следващите дни се върнах при Алекс в болницата. Той ме посрещна с усмивка и протегна ръчички към мен. В този миг разбрах – заради него ще намеря сили да продължа.
Майка ми остана до мен през цялото време – готвеше, чистеше, гледаше Алекс, когато трябваше да изляза за малко въздух. Виждах болката в очите ѝ – болка от собствения ѝ живот и от моята рана.
Петър се опита да се върне няколко пъти – носеше подаръци за Алекс, пишеше ми съобщения през нощта: „Моля те, прости ми…“ Но аз вече бях друга жена.
Една вечер седяхме с майка ми на балкона и тя каза: „Мария, понякога най-голямата сила е да простиш – не на него, а на себе си.“
Замислих се дълго над думите ѝ.
Днес живея сама с Алекс. Работя много, трудно е – сметките не чакат, детската градина е скъпа, а понякога нощем плача тихо в тъмното. Но вече не съм сама – имам майка си и сина си.
Понякога се чудя: Защо жените винаги трябва да прощават? Кога ще дойде денят, в който ще бъдем щастливи без компромиси? Какво бихте направили на мое място?