Сърце по-голямо от дома: Историята на Мария, майка на шест деца

– Мамо, защо плачеш? – гласът на малкия Петър ме извади от унеса, докато стоях до прозореца и гледах как линейката потегля от блока ни в Люлин. Сълзите ми капеха по ръцете, а сърцето ми туптеше като лудо. Не можех да му отговоря. Как да обясня на седемгодишно дете, че животът понякога е по-жесток от всяка приказка?

Преди час съседката ми Галя почина внезапно. Беше самотна майка на две малки деца – Ива и Мартин. Баща им ги беше изоставил още преди години, а роднините ѝ живееха в чужбина и не поддържаха връзка. Докато гледах как социалните работници ги извеждат от апартамента ѝ, усещах как нещо в мен се къса. В този момент разбрах, че не мога да остана безучастна.

Вечерта седнахме със съпруга ми Стефан на масата. Децата вече спяха, а аз не можех да намеря покой.

– Стефане, не мога да ги оставя. Не мога да си легна спокойно, знаейки, че Ива и Мартин ще прекарат нощта в някакъв приют.

Той ме погледна уморено, с онзи поглед, който познавам от години – когато се страхува да не ме изгуби в поредната ми битка със света.

– Мария, ние едва се справяме с нашите четири деца. Заплатата ми стига на косъм. Ти работиш на две места. Как ще се оправим с още две?

– Не знам – прошепнах. – Но знам, че ако ги оставим, никога няма да си простя.

Тази нощ не мигнах. Превъртах в главата си всички възможни сценарии – как ще се справим финансово, как ще реагират нашите деца, дали ще имаме сили за още две разбити сърца под нашия покрив.

На сутринта отидох в социалната служба. Служителката ме изгледа с недоверие:

– Госпожо Николова, знаете ли какво поемате? Това са две травмирани деца. Не е като да вземете коте от улицата.

– Знам – отвърнах твърдо. – Но ако не ги взема аз, кой ще го направи?

След седмица Ива и Мартин прекрачиха прага на нашия дом. Бяха изплашени, мълчаливи, с очи пълни със сълзи и недоверие. Нашите деца ги гледаха като извънземни. Вечерта всички седяхме около масата и цареше тягостна тишина.

– Кога ще си тръгнат? – прошепна дъщеря ми Ели.

– Те няма да си тръгнат – казах тихо. – Те вече са част от нашето семейство.

Първите месеци бяха ад. Ива се будеше с писъци нощем и търсеше майка си. Мартин отказваше да яде и стоеше с часове втренчен в една точка. Нашите деца ревнуваха, караха се за играчки, а аз се чувствах като разкъсвана между два свята.

Стефан започна да работи допълнително като шофьор на такси нощем. Аз взех още един частен урок по математика за ученици от квартала. Парите пак не стигаха – сметките растяха, обувките се късаха, а храната изчезваше за дни.

Една вечер чух Ели да плаче в стаята си.

– Мамо, ти вече не ме обичаш! Само за тях мислиш!

Седнах до нея и я прегърнах.

– Обичам те повече от всичко. Но понякога любовта значи да дадеш място на още някого в сърцето си.

Тя ме гледаше с недоверие, но после се сгуши в мен.

С времето започнахме да се сближаваме. Ива започна да рисува цветя и слънца по стените на кухнята. Мартин се усмихна за първи път, когато Петър му подаде любимото си плюшено мече. Нашите деца започнаха да ги приемат като брат и сестра.

Но трудностите не свършиха. Хората от блока започнаха да шушукат зад гърба ни:

– Тези Николова съвсем изперкаха! Шест деца! Кой нормален човек прави така?

В магазина продавачката ме гледаше с подозрение:

– Пак ли купувате толкова много хляб? Да не храните цялата махала?

Понякога се чувствах сама срещу целия свят. Но когато вечер всички деца се сгушваха около мен и слушаха приказки преди лягане, знаех че съм направила правилния избор.

Една зимна вечер Стефан се прибра пребледнял.

– Уволниха ме – каза тихо. – Фирмата фалира.

Почувствах как подът под краката ми се разклаща. Как ще платим сметките? Как ще нахраним шест деца?

Започнах да чистя входове и да пера дрехи на съседи срещу някой лев. Срамувах се понякога, но гордостта ми не можеше да нахрани децата ми.

През пролетта получих писмо от Ива – беше написала с треперещ почерк: „Мамо Мария, благодаря ти, че ни даде дом.“

Тогава разбрах, че всичко си е струвало.

Сега седя до прозореца и гледам как децата играят долу пред блока. Шест различни смеха се сливат в едно голямо семейство.

Понякога се питам: Дали постъпих правилно? Дали любовта може да победи страха и бедността? Какво бихте направили вие?