Сърцето ми остана в детското отделение: Историята на една сестра и едно дете

– Мария, ти луда ли си? – гласът на майка ми трепереше по телефона, докато аз стоях в болничния коридор, стиснала папката с резултатите от изследванията си. – Това не е просто добро дело, това е риск за живота ти!

В този момент не можех да ѝ отговоря. Вече бях взела решението си. Пред очите ми стоеше Георги – малкото момче с огромни кафяви очи, което от месеци лежеше в детското отделение. Беше само на десет, а вече познаваше болката по-добре от повечето възрастни. Майка му, леля Таня, не спираше да плаче, а баща му – мълчаливият бай Иван – се беше превърнал в сянка.

Всички в отделението знаехме историята им. Георги се разболя внезапно – остра бъбречна недостатъчност. Семейството му беше от едно малко село край Пловдив. Парите не стигаха, а надеждите се топяха с всеки изминал ден. Пробваха всички роднини – никой не беше съвместим донор.

Първият път, когато видях Георги да плаче тихо под завивките, нещо в мен се пречупи. Аз съм медицинска сестра вече 15 години. Виждала съм много страдание, но това дете… То ме гледаше с такава надежда, че не можех да го подмина. Започнах да си задавам въпроси: Какво бих направила, ако това беше моето дете? Дали бих чакала чудо или бих станала чудото?

– Мария, моля те, помисли за нас! – настояваше съпругът ми Петър вечерта, когато му казах за решението си. – Имаме две деца. Ако нещо ти стане?

– Знам, Петьо… Но ако бях аз на мястото на Таня? Ако нашият Сашко лежеше там? – Гласът ми се прекърши.

Той ме прегърна силно и дълго мълчахме. Знаех колко го боли. Знаех и че няма да ме спре.

Дните до операцията минаха като в сън. Колегите ми шепнеха зад гърба ми – някои ме наричаха героиня, други безразсъдна. Майка ми не ми говореше. Децата ми ме гледаха с огромни очи и ме питаха: „Мамо, ще боли ли?“

В нощта преди операцията седях до леглото на Георги. Той държеше ръката ми и шепнеше:

– Госпожо Мария, ще умра ли?

– Не, миличък. Обещавам ти – ще живееш. Ще играеш футбол пак и ще ядеш сладолед до насита.

Той се усмихна за първи път от месеци.

Операцията мина успешно. Когато се събудих, първото нещо, което попитах беше:

– Как е Георги?

Колегата ми д-р Колев се усмихна:

– Добре е. Бъбрекът работи. Ти си чудо, Мария.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

След изписването ни животът ми се промени. Физически се възстанових бързо, но душата ми остана там – в детското отделение. Семейството на Георги ме прие като своя дъщеря. Но у дома нещата не бяха същите.

Майка ми все още не можеше да ми прости.

– Защо трябваше да рискуваш? Имаш си свои деца! – повтаряше тя.

Петър стана по-мълчалив. Виждах страха в очите му всеки път, когато се уморявах или ме заболяваше кръста.

Децата ми започнаха да се гордеят с мен пред приятелите си, но понякога усещах и тяхната несигурност: „Ако пак решиш да помогнеш на някого?“

В квартала хората ме поздравяваха и ми носеха домашни сладкиши, но зад усмивките им често прозираше въпросът: „Ти луда ли си?“

Започнах да получавам писма от непознати – майки на болни деца, хора на опашката за трансплантация. Питаха ме как съм взела решението, как съм преодоляла страха.

Истината е, че страхът никога не изчезва напълно. Но когато видиш едно дете да тича по двора на болницата и да ти маха с ръка: „Госпожо Мария!“, разбираш, че си направил правилното нещо.

Днес Георги е вече на единадесет. Пише ми картички за всеки празник и ме нарича „втората си майка“. А аз всяка вечер се моля да е здрав.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, пак ли бих го направила? Има ли граница между човечността и саможертвата? Или просто трябва да следваш сърцето си?

Какво бихте направили вие?