Сърцето на една майка: Истината зад сълзите на Валентина

— Мамо! Мамо, помогни ми! — гласът на Валентина разкъса тишината на късния следобед, докато стоях пред блока на бившия ми съпруг. Сърцето ми се сви, а ръцете ми започнаха да треперят. Не помня как изкачих стълбите — сякаш някой друг управляваше тялото ми. Вратата беше открехната, а отвътре се чуваха гневни викове.

— Какво си направила пак, Валентина? — изрева Стефан, баща ѝ, с онзи тон, който винаги ме караше да замръзвам от страх. — Казах ти да не пипаш нищо!

Втурнах се вътре. Валентина стоеше в ъгъла, свита като малко животинче, с разширени от ужас очи. Стефан беше над нея, с юмрук във въздуха. Без да мисля, се хвърлих между тях.

— Остави я! — извиках с всичка сила. — Не я докосвай!

Той ме изгледа с омраза, която не бях виждала дори по време на развода ни. — Това не те засяга вече, Нора! Тя е и моя дъщеря!

— Не така се държиш с дете! — гласът ми трепереше, но не от страх, а от ярост. Прегърнах Валентина и я притиснах към себе си. Тя плачеше беззвучно, а малките ѝ ръчички се впиваха в мен.

Тази вечер променя всичко. Взех Валентина у дома, въпреки че Стефан крещеше след нас по стълбите. Знаех, че ще има последствия — съдът беше постановил споделено попечителство. Но вече не можех да оставя дъщеря си сама с него.

В следващите дни Валентина беше като сянка. Не говореше, не ядеше, само ме гледаше с огромните си кафяви очи, пълни със страх. Опитвах се да я разсмея, да я прегърна, да ѝ покажа, че е в безопасност. Но тя беше далеч от мен — някъде дълбоко в себе си.

Майка ми настояваше да не се меся повече. — Нора, не можеш да се бориш със Стефан. Ще те съсипе в съда! Помисли за Валентина!

— Мамо, мисля само за нея! — избухнах аз. — Не мога да я върна там! Не и след това…

— Ами ако съдът реши срещу теб? Ако ти я вземат?

Този страх ме преследваше нощем. Лежах будна до Валентина и слушах дишането ѝ. Всяка сутрин се чудех дали ще мога да я защитя още един ден.

Реших да потърся помощ. Отидох при социалните служби. Разказах всичко — за крясъците, за страха в очите на детето ми, за юмрука във въздуха. Социалната работничка ме гледаше със съчувствие, но и с безпомощност.

— Госпожо Георгиева, знаете ли колко трудно е да се докаже домашно насилие? Особено когато няма физически следи?

— Ами психическите? — попитах отчаяно.

Тя въздъхна. — Ще изпратим психолог при Валентина. Но трябва да знаете — баща ѝ има права.

Стефан започна да ме заплашва по телефона. — Ще ти я взема! Ще видиш ти! Ще докажа, че си луда!

Понякога се питах дали не греша. Дали не преувеличавам? Но после виждах Валентина — как подскача при всеки шум, как се стряска насън и шепне „Мамо, не ме оставяй“. И знаех: не мога да отстъпя.

Веднъж вечерта тя прошепна:

— Мамо… ако пак трябва да отида при тати… може ли да дойдеш с мен?

Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Ще бъда винаги до теб, обещавам!

Дните минаваха в напрежение. Съдът насрочи дело за промяна на попечителството. Стефан доведе адвокат — нахален мъж с мазна усмивка.

— Госпожо Георгиева — каза той в залата — вашата дъщеря има нужда и от баща си. Вие я настройвате срещу него!

Погледнах Валентина — седеше до мен и стискаше ръката ми до болка.

— Аз само искам тя да е в безопасност — казах тихо.

Съдията изглеждаше уморен. — Ще назначим експертиза. До тогава детето остава при майката.

Излязохме от залата със смесени чувства — облекчение и страх едновременно. Знаех, че битката тепърва започва.

Валентина започна да посещава психолога на училището. Веднъж я чух как разказва:

— Тати много се ядосва… понякога вика… Аз се плаша…

Психоложката ме погледна сериозно:

— Трябва време. Но тя има нужда от стабилност и любов.

Стефан не спираше да ме тормози. Пращаше съобщения посред нощ: „Ще те унищожа! Ще видиш ти!“

Понякога се чувствах напълно сама срещу целия свят. Приятелките ми избягваха темата — страхуваха се да не ги въвлека в скандалите ни. Само сестра ми Мария стоеше до мен.

— Нора, ти си силна! Не се предавай! За Валентина!

Но понякога силите ми свършваха. Стоях пред огледалото и се питах: „Дали съм добра майка? Дали правя правилното?“

Валентина започна да се усмихва отново едва след месеци. Една сутрин ме прегърна силно:

— Мамо, вече не ме е страх толкова…

Тогава разбрах: струвало си е всяка сълза, всяка безсънна нощ.

Но битката продължава. Съдът още не е решил окончателно. Стефан не се отказва.

Понякога нощем лежа будна и си мисля: „Колко още трябва да издържа? Колко още трябва да търпят децата ни в България подобни битки между родители?“

А вие какво бихте направили на мое място? Как бихте защитили детето си?