Съседката, която никога не беше доволна

– Мария, пак ли ще идва тази жена? – гласът на майка ми трепереше по телефона, докато гледах през шпионката как Галя, съседката от третия етаж, натиска звънеца за четвърти път тази седмица.

Преди три месеца, когато подписах договора за този апартамент в „Люлин“, си мислех, че най-накрая ще имам свой дом. Родителите ми помогнаха с първата вноска – спестяванията им от години. „Това е твоят нов старт, Мария!“, каза баща ми и ме прегърна силно. Не подозирах, че новият старт ще бъде белязан от постоянни посещения на Галя – жената с вечно недоволно изражение и още по-вечно желание за нещо повече.

Първият път беше невинно. Дойде с усмивка и молба за чаша захар. „Много благодаря, Марийче! Ако знаеш колко съм забравена напоследък…“ Усмихнах се и ѝ дадох. После поиска малко кафе. После яйца. После започна да идва без покана, да сяда на дивана ми и да разказва за дъщеря си, която работела в Германия и никога не се обаждала.

– Знаеш ли, Марийче, ти си като дъщеря за мен – каза ми веднъж, докато ровеше из шкафа ми за бисквити. – Само ти ми остана.

Понякога я съжалявах. Самотата ѝ беше осезаема като студена влага по стените на панелката. Но друг път усещах как гневът ми клокочи – особено когато започна да иска повече: „Дай ми ключа си, че да поливам цветята ти, ако нещо стане“, „Може ли да ползвам пералнята ти, че моята пак се развали“, „Имаш ли някой лев назаем до пенсията?“

Една вечер се прибрах уморена след тежък ден в офиса. Вратата ми беше открехната. Влязох и я заварих вътре – ровеше из хладилника ми.

– Галя! Какво правиш тук?!

Тя се стресна, но после се усмихна виновно:
– Ама ти не си ли казала на майка ти да ми даде ключа? Аз само малко сирене взех…

Сърцето ми биеше лудо. Звъннах на майка си:
– Защо си ѝ дала ключа?
– Тя каза, че си ѝ позволила… Мислех, че е за твое добро!

Започнах да се чувствам като чужденец в собствения си дом. Всяка сутрин се оглеждах през шпионката преди да изляза. Вечер заключвах два пъти. Но Галя намираше начини – звънеше по телефона, пишеше бележки под вратата: „Марийче, имам нужда от теб.“

Една неделя дойде с торба пране.
– Моята пералня пак изгоря. Само този път!

Докато дрехите ѝ се въртяха в машината, тя седеше на масата ми и разказваше как всички я били изоставили.
– Дъщеря ми не ме търси. Съседите ме избягват. Само ти си добра с мен.

Погледнах я и за първи път видях не досадната съседка, а една отчаяна жена. Но това не оправдаваше всичко. Започнах да се питам: докъде стига съчувствието? Кога добротата се превръща в слабост?

Една вечер реших да поговоря сериозно с нея.
– Галя, трябва да поставим граници. Не мога всеки ден да ти давам нещо или да идваш без покана.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Значи и ти ще ме изоставиш…

– Не те изоставям, просто имам нужда от лично пространство.

Тя стана рязко и тресна вратата след себе си. На следващия ден цялата входна кооперация знаеше: „Мария е неблагодарна! Помогнах ѝ толкова пъти!“

Съседките започнаха да ме гледат накриво. Една от тях – леля Сийка – ме спря пред асансьора:
– Момиче, Галя е труден човек, но е сама. Не я оставяй така.

Вечерта седях сама на дивана и гледах празната чаша чай пред себе си. Чудех се дали съм лош човек. Дали трябваше още да търпя? Или просто има хора, които никога няма да са доволни?

Майка ми звънна:
– Не се измъчвай, Мария. Понякога трябва да мислиш и за себе си.

Но аз не можех да спя цяла нощ. На сутринта намерих бележка под вратата: „Извинявай.“

Сега стоя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Кога добротата става вредна? Има ли граница между помощта и саможертвата? Какво бихте направили на мое място?