Съседката, която винаги ме гледаше през прозореца

– Защо пак ме гледаш така, мамо? – изкрещях аз, тряскайки вратата на стаята си. Бях на шестнайсет и светът ми се струваше несправедлив. Майка ми – Мария, винаги ме гледаше с онзи особен поглед, сякаш се страхуваше да не избягам. А аз… аз просто исках да знам кой съм.

От малък знаех, че съм осиновен. Родителите ми никога не са го крили от мен. В нашето малко село край Пловдив всички се познаваха и клюките се носеха по-бързо от вятъра. Винаги съм се чудил кой са били истинските ми родители, но никога не съм имал смелостта да попитам директно. Вместо това наблюдавах хората около мен, опитвах се да открия някаква прилика, някакъв знак.

Единственият човек, който винаги ме е гледал с особено внимание, беше нашата съседка – леля Даниела. Тя живееше сама в къщата до нас, откакто се помня. Беше тиха, затворена жена, която рядко говореше с някого. Понякога я виждах да ме наблюдава през прозореца си, докато играя на двора или се прибирам от училище. Погледът ѝ беше пълен с тъга и нещо друго – нещо, което тогава не можех да разбера.

Една вечер, след поредния скандал с майка ми заради закъсняване, излязох навън да подишам въздух. Седнах на пейката пред къщата и запалих цигара – първата в живота ми. Чух стъпки зад себе си и се обърнах рязко. Леля Даниела стоеше там, държейки в ръка стара жилетка.

– Не е хубаво да пушиш, момче – каза тихо тя.

– И ти ли ще ми четеш конско? – отвърнах ядосано.

Тя седна до мен и замълча за миг.

– Знаеш ли… понякога животът ни поднася изпитания, които не можем да разберем веднага – прошепна тя. – Но идва време, когато истината трябва да излезе наяве.

Погледнах я объркано. В очите ѝ проблеснаха сълзи.

– Какво имате предвид?

Тя въздъхна тежко и се загледа в тъмното небе.

– Когато бях млада… направих грешка. Обичах един човек, но той ме изостави. Останах сама с дете. Не можех да го отгледам тогава… нямах сили, нито подкрепа. Дадох го за осиновяване на хората, които знаех, че ще му дадат по-добър живот.

Сърцето ми започна да бие лудо. Не можех да повярвам на ушите си.

– Искате да кажете… че аз…

Тя кимна бавно, а сълзите ѝ потекоха по бузите.

– Ти си моят син, Николай.

В този миг светът ми се срина. Всичко около мен загуби смисъл. Не можех да дишам. Станах рязко и избягах към къщата. Затворих се в стаята си и плаках цяла нощ.

На следващия ден не можех да погледна майка си в очите. Тя забеляза, че нещо не е наред.

– Какво се е случило? – попита тя притеснено.

– Защо не ми каза? Защо никой не ми каза истината? – извиках аз.

Тя пребледня и седна тежко на стола.

– Мислехме, че така ще е по-добре за теб… Даниела ни помоли да те осиновим. Тя беше твърде млада и сама…

– А защо живее до нас? Защо никога не ми каза коя е?

Майка ми заплака.

– Тя искаше да бъде близо до теб… но не смееше да ти разкрие истината. Беше й трудно…

Дните минаваха като в мъгла. Не говорех с никого. Чувствах се предаден от всички – от майка ми Мария, от леля Даниела, от баща ми Георги, който винаги беше строг, но справедлив. Не знаех кой съм вече. Бях ли синът на жената, която ме е родила? Или на тази, която ме е отгледала?

Една вечер чух тихо почукване на прозореца си. Леля Даниела стоеше отвън със свито сърце.

– Може ли да поговорим?

Поканих я вътре. Седнахме един срещу друг в тъмната стая.

– Знам, че ти е трудно да ми простиш – започна тя със задавен глас. – Но искам да знаеш, че никога не съм спирала да те обичам. Всеки ден те гледах как растеш… как ставаш мъж. Исках да бъда част от живота ти, но нямах право…

– Защо? Защо просто не дойде при мен? – попитах аз през сълзи.

– Страхувах се… че ще ме намразиш. Че ще ти объркам живота още повече.

Мълчах дълго време. После я прегърнах за първи път в живота си.

– Може би е време да започнем отначало – прошепнах аз.

От този ден започнахме бавно да изграждаме връзката си. Не беше лесно – имаше много болка и недоизказани думи между нас. Семейството ми също трябваше да свикне с новата реалност. Баща ми Георги дълго време не можеше да приеме Даниела като част от нашия живот, но постепенно омекна.

Сега вече знам кой съм – син на две майки и един баща. Животът ми е белязан от тайни и прошки. Но най-важното е, че намерих себе си сред всички тези истини и лъжи.

Понякога се питам: Ако бях разбрал по-рано, щях ли да бъда по-щастлив? Или понякога истината боли повече от лъжата? Какво мислите вие?