Съседката ми мисли, че винаги ще храня детето ѝ: Докога ще търпя?

– Пак ли ще го оставиш при мен? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах как Мария бута малкия Сашко към вратата ми. Беше вторник, 18:30, а аз още не бях вечеряла, защото се прибрах късно от работа. В ръцете си държах торбичка с хляб и кисело мляко, а в главата ми кънтяха думите на шефа: „Утре искам отчета на бюрото си.“

Мария се усмихна, сякаш нищо не се случва. – Само за малко, Цвети, имам да свърша нещо долу в магазина. Знаеш, че Сашко те обожава!

Погледнах към момченцето – петгодишно, с големи кафяви очи и вечна коричка от шоколад около устата. Винаги гладен. Винаги усмихнат. Винаги тук.

– Добре – въздъхнах. – Но само за половин час.

Мария кимна благодарно и изчезна по стълбите. Сашко вече ровеше из шкафа с бисквити.

Така започна всичко преди шест месеца. Първо беше веднъж седмично, после два пъти, после всеки ден. Мария работеше на две места, мъжът ѝ я беше напуснал преди година. Разбирах я – сама жена в София, с дете и сметки до тавана. Но аз също бях сама. И аз имах нужда от почивка след работа.

Вечерите ми се превърнаха в детска градина. Готвех повече, купувах повече храна, дори започнах да крия шоколада си. Сашко беше мило дете, но понякога плачеше за майка си или настояваше да му пусна „Пес патрул“ на телефона ми, докато аз се опитвах да довърша служебни имейли.

Една вечер майка ми се обади по телефона.
– Цвети, пак ли гледаш чуждото дете? Ти кога ще имаш свое време?
– Мамо, Мария няма друг избор…
– И ти ли нямаш? – попита тя тихо.

Тогава осъзнах колко съм се променила. Вече не се радвах на компанията на Сашко – чувствах се задължена. Започнах да избягвам Мария по стълбите, да затварям вратата по-бързо, когато чуех детски смях на площадката.

Една неделя сутрин реших да говоря с нея. Събрах смелост и позвъних на вратата ѝ. Тя отвори по пижама, с чаша кафе в ръка.
– Мария, трябва да поговорим…

Тя ме погледна изненадано.
– Да не е станало нещо със Сашко?
– Не… Просто… Не мога повече да го гледам всеки ден. Имам нужда от време за себе си. Работата ми е натоварена, а и…

Гласът ми трепереше. Очаквах скандал или сълзи.

Мария замълча за миг, после въздъхна тежко.
– Знам, че прекалявам… Просто понякога се чувствам толкова сама…

В този момент видях истинската ѝ умора – сенките под очите ѝ, разрошената коса, треперещите ръце.
– Мога да ти помагам понякога – казах тихо. – Но не всеки ден. Моля те, разбери ме.

Тя кимна и се разплака. Прегърнах я неловко през рамото.
– Извинявай… Не исках да те натоварвам така – прошепна тя.

След този разговор нещата се промениха. Мария започна да търси помощ от други съседи или роднини. Аз имах повече време за себе си – започнах да чета вечерите си на терасата или просто да гледам през прозореца към осветените панелки отсреща.

Но понякога се питам: Къде е границата между добротата и саможертвата? Колко може да понесе един човек, преди да изгори напълно? И дали някой друг би постъпил по-различно от мен?