Сбогом, мамо… и на теб, лельо Мария: Последната ми благодарност

— Не си тръгвай още, моля те! — гласът ми се разби в празната стая, а ехото му се разля по студените стени. Леля Мария лежеше на леглото, слабата й ръка стискаше моята. Очите й бяха затворени, но дишането ѝ беше тежко и накъсано. В този миг разбрах, че съм останала сама. Майка ми си отиде преди три години, а сега и жената, която ми стана втора майка, се изплъзваше от живота ми.

Винаги съм вярвала, че човек не може да има две майки. Но когато на 19 години пристигнах в София с един куфар и разбито сърце, леля Мария ме прие в малкия си апартамент в Люлин. Бях уплашена, объркана и ужасно самотна. Майка ми почина внезапно от инсулт, а баща ми се затвори в себе си и престана да говори с мен. Останах без дом и без посока.

— Ще се оправиш, Ива — каза ми тя още първата вечер, докато ми сипваше топла супа. — Тук не е лесно, но ще се научиш да оцеляваш. Само не се отказвай.

Тези думи се забиха в мен като пирон. София беше шумна, студена и чужда. В университета всички изглеждаха уверени и щастливи, а аз се чувствах като натрапник. Работех като сервитьорка в малко кафене до НДК, за да си плащам таксите. Вечерите прекарвах в кухнята с леля Мария — тя плетеше шалове за внучетата си, а аз учех или просто мълчах.

Понякога спорехме. Тя настояваше да ям повече, аз настоявах да не се месят в живота ми. Веднъж ѝ креснах:

— Не си ми майка! Не можеш да ми казваш какво да правя!

Тя само въздъхна и каза тихо:

— Знам, Иве. Но някой трябва да ти напомня, че не си сама.

Тогава не го разбирах. Бях ядосана на целия свят — на баща ми, че ме изостави; на майка ми, че ме остави; на леля Мария, че се опитваше да запълни празнината. С времето обаче започнах да усещам колко много значи присъствието ѝ. Когато се прибирах късно и намирах оставена чиния с мусака; когато тя ме чакаше с чай след тежък изпит; когато ме прегръщаше без думи след поредното разочарование от живота.

Една вечер през зимата се прибрах разплакана — бях скъсала на изпит и шефът ми беше намекнал, че ще ме уволни. Леля Мария седеше до прозореца и гледаше снега.

— Знаеш ли — каза тя — понякога животът ни взима всичко, за да ни даде нещо ново. Не се страхувай да загубиш.

Тогава избухнах:

— Аз вече загубих всичко! Майка ми я няма! Баща ми не ме иска! Защо изобщо се боря?

Тя стана бавно и ме прегърна силно:

— Защото си силна. Защото някой ден ще разбереш колко много си струваш.

Тези думи ме спасиха. Научих се да прощавам — първо на себе си, после на баща ми, после на майка ми за това, че ме остави толкова рано. Леля Мария беше моят фар в бурята.

Но времето не прощава никому. Преди година започна да боледува често — първо настинки, после пневмония, после рак. Гледах как тялото ѝ отслабва, а духът ѝ остава силен до последно.

— Не плачи за мен — прошепна тя една вечер, когато вече едва говореше. — Аз имах хубав живот. Ти си моето последно щастие.

Седях до леглото ѝ с часове, държах ръката ѝ и ѝ четях любимите ѝ стихове на Дамян Дамянов. Понякога тя се усмихваше леко:

— Помниш ли как ти казах да не се отказваш? Сега ти казвам — живей смело.

Последните дни бяха най-тежки. Апартаментът беше пълен с тишина и спомени — мирисът на супа, звука от плетките ѝ, смеха ѝ по телефона с внучетата. Когато си отиде, светът ми стана още по-празен.

След погребението останах сама в апартамента ѝ. Седях на масата с чаша чай и гледах снимките по стените — леля Мария като млада булка; майка ми и тя на плажа във Варна; аз като дете между двете жени, които ме обичаха най-много на света.

Вината ме задушаваше — защо не ѝ казах по-често „благодаря“? Защо понякога бях груба? Защо не я прегръщах повече? Сега нямаше кой да ми отговори.

Обадих се на баща ми след години мълчание:

— Татко… леля Мария почина.

Той замълча дълго:

— Жалко… Тя беше добра жена.

— Много добра — прошепнах аз.

В този момент разбрах колко е важно да ценим хората около нас докато са живи. Да прощаваме грешките им и своите собствени. Да казваме „обичам те“ и „благодаря“ по-често.

Сега живея сама в апартамента ѝ в Люлин. Понякога усещам аромата на супа или чувам смеха ѝ в съня си. Понякога плача без причина. Но знам, че трябва да продължа напред — заради нея, заради майка ми, заради себе си.

Питам се: Колко често забравяме да благодарим на хората, които ни спасяват всеки ден? Колко често пропускаме шанса да кажем „обичам те“, преди да стане твърде късно?