Счупени криле: Борбата на Катя за собствения си живот
– Катя, пак ли ще ми мрънкаш за тия сметки? – гласът на Иван отекна в малката кухня, а чашата с чай в ръцете ми потрепери. Беше късен ноемврийски следобед, навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз се чувствах по-самотна от всякога.
– Не ти мрънкам, просто питам кога ще преведеш парите за тока. Миналия месец пак аз платих всичко – опитах се да запазя гласа си спокоен, но вътре в мен бушуваше буря.
Иван изсумтя и тръшна вратата на хола. Останах сама сред миризмата на изгоряла манджа и евтин омекотител. Погледнах към снимката на мама и татко на шкафа – усмихнати, млади, сякаш от друг свят. Сега те само ми звъняха да ме питат защо не съм се прибрала у дома, защо не съм оставила Иван, защо не съм като сестра ми Деси – тя сега живее във Виена, има хубава работа и мъж, който я обича.
– Катя, не можеш цял живот да се жертваш – беше ми казала мама по телефона преди седмица. – Той не те заслужава! Виж се каква си станала – уморена, нервна…
– Мамо, моля те… – прекъснах я тогава. – Не е толкова лесно.
Но всъщност беше още по-трудно. Работех като касиерка в супермаркет на две смени, а вечер чистех и готвех за двама ни. Иван отдавна беше спрял да работи редовно – ту някаква строителна бригада, ту охрана в дискотека, но парите все не стигаха. А когато не стигаха, той ставаше друг човек – груб, студен, понякога дори страшен.
Една вечер се прибрах след 12-часова смяна. Краката ми пулсираха от болка, а в главата ми кънтяха репликите на клиентите: „Може ли без торбичка?“, „Това е развалено!“, „Кога ще заредите пак яйца?“. Влязох тихо у дома и го намерих пред телевизора с бутилка ракия.
– Къде беше толкова време? – попита той без да ме погледне.
– На работа, Иван. Някой трябва да плаща сметките.
Той се изсмя горчиво:
– Все едно само ти работиш! Аз цял ден търсих обяви!
– И намери ли нещо?
– Не е твоя работа! – кресна той и бутна чашата си на пода.
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удоволствие. Отидох в банята и се заключих. Погледнах отражението си – сенки под очите, косата ми сплъстена, устните напукани. Кога се превърнах в тази жена?
На следващия ден Деси ми писа във Viber:
„Кате, моля те, ела при мен във Виена. Ще ти помогна да започнеш наново.“
Погледнах съобщението дълго. Можех ли да оставя всичко? Ами мама и татко? Ами Иван? Но после си спомних как миналата седмица той ме хвана за ръката толкова силно, че още имах синина. „Ти си виновна за всичко!“, беше изкрещял тогава.
Вечерта седнах до прозореца и написах писмо до себе си:
„Катя, заслужаваш повече. Заслужаваш любов, спокойствие и уважение.“
На следващия ден събрах малко дрехи в една раница. Иван спеше дълбоко след поредната бутилка. Оставих му бележка: „Тръгвам си. Не ме търси.“
Излязох на улицата – въздухът беше студен и влажен, но за първи път от години дишах свободно. Взех автобуса до гарата. По пътя към Пловдив при мама и татко сърцето ми биеше лудо от страх и надежда.
Мама ме посрещна със сълзи на очи:
– Мило мое момиче… Най-после!
Прегърнах я силно. Татко стоеше на прага и само кимна тежко:
– Добре дошла у дома, Катенце.
Първите дни бяха трудни. Иван звъня няколко пъти, пишеше заплашителни съобщения. Блокирах го навсякъде. Деси ми изпрати пари за билет до Виена и обеща да ми помогне с квартира и работа.
Седмица по-късно стоях на летището в София с малък куфар и огромен страх в гърдите. Мама ме прегърна силно:
– Ще се справиш! Силна си!
В самолета гледах през прозореца към облаците и си мислех: „Дали някога ще мога да обичам отново? Дали ще намеря себе си?“
Във Виена Деси ме посрещна с усмивка и топла супа. Започнах работа като помощник в малък български магазин. Парите не бяха много, но всяка вечер заспивах спокойно – без страх, без крясъци, без болка.
Понякога още чувам гласа на Иван в съня си. Понякога се питам дали съм постъпила правилно. Но когато видя отражението си в огледалото – вече с по-ясни очи и лека усмивка – знам, че съм направила първата крачка към свободата.
А вие… колко дълго бихте търпели да живеете със счупени криле? Какво ви спира да полетите?