Седмица без сън: Как една нощ промени съпруга ми и разби семейството ни

— Къде си, Димитре? — прошепнах в тъмното, докато часовникът на стената отброяваше третия час след полунощ. Виктория се размърда в леглото си, а аз се опитвах да не плача, за да не я събудя. Беше петата нощ без него. Пет нощи, в които телефонът ми остана ням, а сърцето ми — разбито.

Всичко започна миналата сряда. Димитър се върна от работа по-тих от обикновено. Не ме целуна, не попита как е минал денят ми. Седна на масата, загледан в една точка, а аз се преструвах, че не забелязвам. „Какво има?“ — попитах го, но той само поклати глава. „Нищо.“

На следващата сутрин го намерих да седи на балкона с цигара в ръка — нещо, което не беше правил от години. „Митко, ще закъснееш за работа“, казах му тихо. Той ме погледна с празен поглед и промълви: „Трябва да помисля.“

Тогава не разбрах какво има предвид. Но вечерта той не се прибра. Обадих се на майка му — баба Мария. „Тук е“, каза тя сухо. „Остави го да си почине.“

Почивка? От какво? От мен? От Виктория? От живота ни?

Следващите дни бяха като кошмар. Виктория ме питаше къде е татко ѝ, а аз измислях глупави оправдания: „На работа е, мила“, „Отиде при баба“. Но тя усещаше, че нещо не е наред. Вечер плачеше тихо в леглото си, а аз я прегръщах и се молех да не се разпадна пред нея.

Майка ми идваше всеки ден. „Казах ти, че този мъж не е за теб“, повтаряше тя. „Винаги беше слаб. Сега просто се е счупил.“

— Не говори така! — извиках една вечер, когато нервите ми не издържаха. — Той е баща на детето ми!

— Баща? — изсмя се тя горчиво. — Истинският баща не изоставя семейството си заради някаква криза.

Не знаех какво да ѝ отговоря. Вътрешно усещах, че майка ми има право, но отказвах да го приема. Димитър винаги беше тих, но добър човек. Работеше много, рядко се оплакваше. Но напоследък беше друг — затворен, раздразнителен, отчужден.

Една вечер реших да отида до дома на свекърва ми. Виктория спеше при майка ми, а аз вървях по тъмните улици с треперещи ръце. Когато отворих вратата, Димитър седеше на масата с чаша ракия пред себе си.

— Какво правиш тук? — попита той без да ме погледне.

— Идвам да говоря с теб — отвърнах твърдо.

— Няма какво да говорим.

— Как така няма? Остави ме и Виктория без дума! Поне ми кажи защо!

Той замълча дълго. После прошепна:

— Не мога повече… Не издържам този живот. Всичко ме притиска — работата, парите, очакванията… Чувствам се като провал.

— Провал? За кого? За нас ли?

— За всички! За теб, за детето… За себе си най-вече.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Митко, ние сме семейство! Трябва да се борим заедно!

Той поклати глава:

— Не знам дали мога…

Върнах се у дома разбита. Майка ми ме чакаше в кухнята.

— Видя ли? Казах ти…

— Мамо, спри! Не искам повече да слушам как всички са виновни! Просто искам мъжът ми обратно!

Следващите дни бяха още по-тежки. Димитър не се обаждаше. Виктория започна да сънува кошмари и всяка нощ идваше при мен в леглото.

Една сутрин я намерих да рисува семейство — трима човека хванати за ръце. Погледнах я и сърцето ми се сви.

— Мамо, татко ще се върне ли?

Не знаех какво да ѝ кажа.

В неделя вечерта телефонът ми звънна. Беше Димитър.

— Мога ли да дойда да видя Виктория?

Гласът му беше уморен, почти непознат.

— Разбира се — отвърнах тихо.

Дойде след час. Виктория се хвърли в прегръдките му и заплака. Аз стоях на прага и гледах как двамата се държат един за друг сякаш светът ще свърши.

След като я приспахме, седнахме в кухнята.

— Не знам дали мога да бъда мъжът и бащата, от които имате нужда — каза той тихо.

— Просто бъди тук — помолих го аз. — Не ни изоставяй.

Той кимна, но очите му останаха празни.

Сега пиша тези редове след още една безсънна нощ. Не знам дали ще успеем да спасим семейството си или вече всичко е загубено. Но знам едно — никога не съм се чувствала толкова сама и толкова силна едновременно.

Кажете ми — има ли връщане назад след такава болка? Може ли едно семейство да се излекува след като е било разбито?