Седмица без сън: Как изчезна моят съпруг и светът ми се преобърна

— Къде си, Иване? — прошепнах в тъмното, докато часовникът на стената отброяваше третия час след полунощ. Дъщеря ми, малката Мария, вече трети път се размърда неспокойно в леглото си. Стаята беше пропита от тежестта на отсъствието му — сякаш въздухът сам се беше смачкал от болка.

Седмица. Седем дни без никаква вест от Иван. Телефонът му беше изключен, приятелите му — мълчаливи, а майка ми всеки ден повтаряше: „Той не издържа, Лили. Мъжете не са като нас. Пречупи се.“ Но аз не можех да повярвам, че всичко се свежда до това. Не и след всичко, което преживяхме заедно.

Първите дни бяха като кошмар, от който не можех да се събудя. Всяка сутрин се будех с надеждата, че ще чуя ключа да щракне на вратата. Но вместо това чувах само тишината — онази глуха, натрапчива тишина, която изпълва апартамента ни в Люлин.

— Мамо, тате кога ще се върне? — попита ме Мария на третия ден, докато закусвахме с препечени филийки и айрян. Погледнах я — очите ѝ бяха големи и влажни, а в тях се четеше страхът, който се опитвах да скрия от нея.

— Скоро, миличка. Той просто има нужда от малко време — излъгах я с треперещ глас.

Вечерта майка ми дойде у нас, носейки буркан с компот и онзи познат укор в очите си.

— Лили, трябваше да го оставиш да си почине повече. Знаеш колко напрегнат беше напоследък — каза тя, докато подреждаше чиниите.

— Мамо, не е само това! Той… той не би ме оставил така! — избухнах аз. — Не и без дума!

Тя въздъхна тежко и седна до мен.

— Понякога хората се чупят по начини, които не разбираме. Ти си силна, Лили. Ще се справиш.

Но аз не исках да бъда силна. Исках да бъда цяла. Исках семейството си обратно.

На четвъртия ден започнах да звъня по болници и полицейски управления. Всички ме гледаха със съжаление или раздразнение.

— Госпожо, възрастен човек е. Ако е решил да си тръгне доброволно, няма какво да направим — каза един полицай с уморен глас.

Вечерта Мария имаше температура. Стоях до леглото ѝ и ѝ сменях компресите, докато тя бълнуваше за баща си.

— Мамо, тате ще дойде ли утре? — прошепна тя през сълзи.

— Да, миличка. Ще дойде — казах и този път гласът ми прозвуча кухо дори за мен самата.

На петия ден майка ми настоя да остане при нас за през нощта.

— Не можеш да носиш всичко сама — каза тя строго.

— А кой ще го направи вместо мен? — отвърнах аз с горчивина.

Тя замълча и ме прегърна. За първи път от години усетих колко много приличам на нея — твърда отвън, но разпадаща се отвътре.

Шестият ден беше най-тежък. Съседката от горния етаж дойде да пита дали всичко е наред.

— Чух викове онзи ден… Всичко наред ли е с Иван? — попита тя предпазливо.

Погледнах я и осъзнах колко малко знаем за хората около нас. Колко лесно е да съдим или да подозираме най-лошото.

Вечерта седях на балкона с чаша студено кафе и гледах светлините на София. Спомних си последния ни разговор с Иван:

— Не мога повече така, Лили! Чувствам се като в капан! — беше извикал той преди седмица.

— Всички сме уморени! Но трябва да се държим заедно! — отвърнах му аз със сълзи в очите.

Той ме погледна дълго и после просто излезе от стаята. Не знаех тогава, че това ще е последният път, когато ще го видя.

Седмият ден започна с телефонно обаждане от неговата майка.

— Лили, Иван ми писа… Казал е, че има нужда от време сам със себе си. Моля те, не го вини… — гласът ѝ трепереше.

Затворих телефона и избухнах в плач. Защо не можа да ми го каже лично? Защо избра да избяга?

Вечерта Мария заспа спокойно за първи път от седмица. Аз останах будна до прозореца и гледах как дъждът бие по стъклото.

Майка ми седна до мен и ме хвана за ръката.

— Ще мине и това, Лили. Ще мине…

Но аз не бях сигурна дали искам просто да мине. Или искам да разбера защо всичко се разпадна толкова лесно.

Сега ви питам: Кога една жена трябва да спре да чака? И кога трябва да започне да живее за себе си?