Шепотите на тишината: Болката на една майка

„Мамо, не ме търси повече.“ Тези думи още кънтят в ушите ми, въпреки че изминаха вече три години от последния ни разговор. Стоя до прозореца в малката ни кухня в Пловдив, стискам телефона в ръка и се моля да видя името ѝ на екрана. Мария. Моята Мария. Дъщеря ми, която някога ме прегръщаше силно и ми казваше, че съм най-добрата майка на света. Сега между нас има само тишина.

Всяка сутрин започва еднакво – правя кафе, сядам на масата и се взирам в снимката ѝ от бала. Усмихва се широко, а очите ѝ блестят от мечти. „Мамо, ще стана лекар! Ще ти купя къща край морето!“ – казваше ми тогава. А сега? Не знам дори къде живее. Пращам ѝ съобщения за именния ден, за рождения ден, за Коледа… Отговор няма. Само синьото тикче в месинджъра, което ми напомня, че е прочела думите ми, но не иска да ги приеме.

Понякога си мисля, че всичко започна още след развода с баща ѝ. Тогава Мария беше на петнайсет. Тихо плачеше нощем, а аз не знаех как да я утеша. „Ти си виновна! Ако не беше ти, татко щеше да остане!“ – крещеше ми веднъж, когато се прибра пияна от купон. Сърцето ми се разкъса на две. Опитах се да ѝ обясня, че нещата между мен и Георги не вървяха от години, че любовта ни се беше изчерпала, но тя не искаше да слуша.

След време уж всичко утихна. Мария завърши училище с отличен успех, приеха я медицина в София. Гордостта ми беше безкрайна – разказвах на всички съседи за успехите ѝ. Но с всяко нейно прибиране вкъщи усещах как нещо се е променило. Беше затворена, нервна, все бързаше да излезе с приятели или да говори по телефона с някой си Даниел.

Една вечер, когато беше на втори курс, я чух да плаче в стаята си. Почуках тихо:
– Миме, добре ли си?
– Остави ме! – изкрещя тя и тресна вратата под носа ми.

Седнах на стълбите и заплаках безшумно. Не знаех как да стигна до нея. Опитах се да говоря с баща ѝ, но той само вдигна рамене: „Ти си майката, оправяй се.“

С времето разговорите ни станаха все по-редки и кратки. На Коледа идваше само за няколко часа, оставяше подарък под елхата и бързаше да си тръгне. Веднъж я попитах:
– Мария, какво става между нас? Защо не говорим?
Тя ме изгледа студено:
– Защото никога не ме слушаш! Винаги мислиш само за себе си!

Болеше ме ужасно. Прекарах нощи наред в размисли – кога съм сбъркала толкова фатално? Дали трябваше да остана с баща ѝ само заради нея? Или пък съм била прекалено строга? Спомням си как веднъж ѝ забраних да отиде на екскурзия с класа, защото имахме малко пари. Тогава тя плака цяла седмица.

Сега съм сама в апартамента ни – само аз и спомените. Съседката леля Сийка често ме пита:
– Как е Марийчето? Още ли учи?
– Да… – отвръщам с фалшива усмивка.
Не мога да призная пред никого истината – че дъщеря ми не иска да ме познава.

Понякога сънувам, че тя се връща. Влиза през вратата с усмивка и казва: „Мамо, прости ми.“ Аз я прегръщам силно и усещам мириса на косата ѝ – онзи специфичен аромат на жасмин и шампоан. Но после се събуждам и осъзнавам, че това е само сън.

Преди месец получих писмо от болницата в София – Мария е назначена като млад лекар в спешното отделение. Разплаках се от гордост и болка едновременно. Толкова много исках да ѝ се обадя, да ѝ кажа колко съм горда с нея! Но страхът от поредното мълчание ме парализира.

Скоро беше Великден. Реших да ѝ изпратя козунак и боядисани яйца по куриер. Сложих малка бележка: „Обичам те винаги, мамо.“ Дни наред чаках някакъв знак – дори едно „Благодаря“. Нищо.

Сестра ми Катя ме навиква:
– Трябва да я оставиш! Щом не иска да говори с теб, значи така трябва!
Но как да оставя собственото си дете? Как една майка може просто да забрави?

Вечерите са най-тежки. Седя сама пред телевизора и слушам как съседите горе се смеят със семейството си. Понякога си представям как Мария ще се върне един ден – ще седнем двете на масата, ще пием чай и ще си разказваме истории от детството ѝ.

Преди няколко дни видях снимка на Мария във Фейсбук – усмихната, прегърнала някакво момченце. Сърцето ми подскочи – дали е нейният син? Дали вече съм баба? Не знам… Не смея да попитам.

Пиша този разказ с надеждата някой да ме разбере. Да сподели болката ми или поне да ми даде съвет какво да направя. Може би има други майки като мен – самотни, забравени от децата си.

Понякога се питам: Къде сбърках? Можех ли да бъда по-добра майка? И най-важното – ще намерим ли някога път една към друга или тишината ще остане завинаги между нас?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли една майка някога да спре да чака детето си?