Шест години грижа за баба: Историята на една измамена снаха

— Не мога повече, Даниеле! — изкрещях, докато чиниите трещяха в ръцете ми. — Не мога да бъда и майка, и снаха, и болногледачка едновременно!

Даниел, мъжът ми, стоеше до вратата с виновно сведени очи. Зад него, в хола, баба Мария кашляше тежко, а малката ни дъщеря Ива се опитваше да си напише домашното сред хаоса. В този момент всичко ми се стори безкрайно несправедливо.

Преди шест години свекърва ми, леля Катя, дойде една вечер с куфар и сълзи в очите. — Мариела, Даниеле, трябва да замина за Германия. Тук няма работа, а дълговете ни задушават. Моля ви, погрижете се за мама. Само за година-две, докато се оправим — обеща тя.

Съгласих се без много мислене. Бяхме млади, влюбени и вярвах, че семейството трябва да си помага. Първите месеци минаха в адаптация — баба Мария беше своенравна, но все още подвижна. С времето обаче здравето ѝ се влоши. Започнаха нощните ставания, смяната на памперси, храненето с лъжица. Даниел работеше по две смени в завода, а аз останах вкъщи — уж временно — за да се грижа за всички.

— Мамо, кога ще се върнеш? — питах Катя по телефона всяка Коледа. — Скоро, скъпа, още малко… — отговаряше тя с уморен глас. Но годините минаваха.

Приятелките ми се чудеха защо не работя. Родителите ми започнаха да ме гледат с укор — „Ти си завършила университет! Защо си затворена вкъщи?“ А аз не можех да им обясня какво е да сменяш превръзки на възрастен човек и да готвиш три различни ястия всеки ден.

С Даниел все по-често се карахме. Той беше благодарен, но и безпомощен. — Какво искаш да направя? Мама няма кой друг да ѝ помогне! — повтаряше той. — Ами ние? Ами Ива? Кога за последно излязохме някъде като семейство? — отвръщах аз.

Една вечер, докато къпех баба Мария, тя ме хвана за ръката и прошепна: — Мариелче, ти си по-добра от собствената ми дъщеря… Ако знаех как ще стане всичко това… — Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

В този момент усетих как гневът ми се смесва със съжаление. Не беше виновна тя. Но тежестта на чуждата отговорност ме пречупваше всеки ден.

Когато Катя най-накрая се върна преди месец, очаквах поне благодарност или разбиране. Вместо това тя донесе скъпи подаръци за Ива и каза: — Е, добре сте се справили! Сега мога малко да си почина.

— Почивка ли? — избухнах аз. — Аз шест години не съм имала ден почивка! Не съм работила по специалността си! Не съм имала живот! А ти… ти просто се връщаш и всичко е наред?

Катя ме погледна студено: — Никой не те е карал насила. Това е семейството.

Тогава разбрах колко съм била наивна. През всичките тези години съм била просто удобното решение. Даниел не ме защити. Стоеше до мен като сянка.

Вечерта седнах сама на терасата и гледах светлините на града. Ива спеше, а баба Мария тихо хъркаше в стаята си. В главата ми кънтяха думите на Катя: „Никой не те е карал насила.“

На следващия ден казах на Даниел: — Или започваме да живеем за себе си, или аз си тръгвам. Не мога повече така.

Той ме гледаше дълго, после прошепна: — Не знам дали мога без теб… Но не знам и как да променя всичко това.

Сега стоя пред вас и се чудя: Кога една жена трябва да постави себе си на първо място? Кога грижата за другите се превръща в предателство към самата себе си? Кажете ми — вие как бихте постъпили?