Шестдесетият ми рожден ден и един плик, който разби живота ми

„Честит рожден ден, Мария.“ Гласът на Петър прозвуча странно, сякаш се опитваше да скрие нещо. Погледнах го, докато ми подаваше малък бял плик. В очите му нямаше обичайната топлина, а някакво напрежение, което не можех да разгадая. Усмихнах се и се опитах да разсея тежестта във въздуха.

„Какво е това? Да не би да са билети за театър? Или може би ще ме заведеш на море, както обещаваш от години?“

Той не отговори. Само кимна и се обърна към прозореца. Отворих плика с треперещи ръце. Документите вътре бяха студени и бездушни – искова молба за развод. За миг светът около мен се срина. Чувах само собствения си пулс, който биеше в ушите ми като барабан.

„Петре… това някаква шега ли е?“ Гласът ми беше едва доловим.

Той се обърна и ме погледна право в очите. „Не е шега, Мария. Не мога повече. Животът ни… аз… просто не съм щастлив.“

В този момент времето спря. Шестдесет години – цял живот, отдаден на този човек, на нашето семейство, на децата ни, на общия ни дом в Пловдив. Всички спомени, всички трудности, през които сме минали заедно – как можеше всичко това да се побере в един плик?

Седнах на стола до масата, където току-що бях сложила тортата. Свещичките още димяха. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Къде сбърках? Кога се отдалечихме толкова много? Защо не забелязах?

Дъщеря ни Ива и синът ни Георги щяха да дойдат след час с внуците. Как щях да им кажа? Как щях да погледна приятелките си в очите? В нашия квартал такива неща не се случват често – или поне никой не говори за тях.

Петър стоеше до прозореца и мълчеше. Не знаех какво да кажа. Винаги съм вярвала, че след толкова години заедно няма тайни между нас. Но явно съм грешала.

„От кога го мислиш?“ прошепнах.

„Отдавна… Просто вече не мога да живея така. Не искам да те наранявам повече.“

„А мислиш ли, че сега не ме нараняваш?“

Той сведе глава. „Извинявай.“

В този момент вратата се отвори и Ива влезе с букет цветя и торта в ръка. „Честит рожден ден, мамо!“ – извика тя весело, без да подозира какво се случва.

Усмихнах се насила и прегърнах внучката си Ели. Георги пристигна малко по-късно с жена си Марияна. Всички седнахме около масата, а Петър стоеше настрани, мълчалив и отчужден.

Опитвах се да бъда силна, но сълзите напираха в очите ми. Децата забелязаха напрежението.

„Мамо, всичко наред ли е?“ – попита Георги.

Погледнах към Петър, който избягваше погледа ми. „Ще поговорим по-късно“, казах тихо.

След като всички си тръгнаха, останах сама в кухнята. Седях сред остатъците от празника – разрязана торта, празни чаши, балони по пода. Погледнах снимките по стената – сватбената ни снимка, първият рожден ден на Ива, абитуриентската на Георги… Всичко това вече беше минало.

През следващите дни Петър се изнесе при сестра си. Децата идваха често, опитваха се да ме подкрепят, но усещах как и те са объркани и наранени. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми – „Виж я Мария, Петър я остави на стари години…“

Една вечер Ива дойде сама. Седнахме на терасата с по чаша чай.

„Мамо… ти не си виновна за нищо. Татко просто… може би винаги е бил такъв, само че ти не си го виждала.“

„А аз какво ще правя сега? На шейсет години… сама? Кой ще ме погледне? Как ще започна отначало?“

Ива хвана ръката ми.

„Ще намериш начин. Винаги си била силна.“

Но аз не се чувствах силна. Чувствах се предадена и изоставена. Приятелките ми ме канеха на кафе, опитваха се да ме разведрят, но всяка вечер лягах сама в леглото и усещах празнотата до себе си.

Започнах да ходя на разходки из Стария град, да чета книги, които отдавна отлагах. Един ден срещнах стара приятелка – Весела – която също беше минала през развод преди години.

„Мария, животът не свършва с един подпис. Може би сега е твоят шанс да направиш нещо за себе си.“

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Винаги съм живяла за другите – за Петър, за децата, за дома ни. А сега трябваше да се науча да живея за себе си.

Записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да пробвам. Започнах да излизам повече с приятелки, да пътувам из България – до Велико Търново, до морето… Постепенно болката започна да отстъпва място на любопитството към живота.

Но понякога вечер все още усещам празнотата до себе си и се питам: Можеше ли всичко това да бъде избегнато? Кога човек трябва да избере себе си пред семейството? И дали някога ще мога отново истински да обичам и да вярвам?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да започнете начисто?