Синът, когото не познавах – изповедта на една майка

– Мамо, не искам да говорим сега. – Гласът на Ники беше рязък, почти отчаян. Стоеше с гръб към мен, вперен в прозореца на болничната стая, а аз усещах как между нас се издига стена, по-висока от всякога.

Сърцето ми биеше лудо. Не знаех какво да кажа. Винаги съм се гордяла, че съм силна жена – работех две работи, за да го отгледам сама след като баща му ни напусна. Но сега, когато синът ми лежеше в болнично легло след тежка катастрофа, се чувствах напълно безсилна.

– Ники, моля те… – прошепнах. – Трябва да знам какво се случва с теб. Защо не ми каза нищо?

Той не отговори. Само раменете му потрепериха леко. В този момент в стаята влезе едно момиче – висока, с къса черна коса и очи, които светеха от тревога.

– Извинете… – каза тя плахо. – Аз съм Мария. Приятелка на Ники.

Погледнах я с изненада. Никога не бях чувала за нея. А уж знаех всичко за живота на сина си – или поне така си мислех.

– Може ли да поговорим навън? – попита тя тихо.

Излязохме в коридора. Мария ме погледна право в очите:

– Госпожо Иванова, Ники има нужда от вас, но не знае как да ви го каже. Той… той много страдаше последните месеци.

– Защо? – гласът ми трепереше. – Какво съм пропуснала?

Мария се поколеба:

– Той се опитваше да ви предпази. Не искаше да ви натоварва с проблемите си. Работеше нощем, за да ви помогне с парите. А после… започна да се вижда с хора, които не му влияеха добре.

Сякаш някой ме удари в гърдите. Всички онези вечери, когато се прибираше късно и казваше, че е бил на тренировка… Всички онези пъти, когато го питах дали всичко е наред и той само кимаше…

– Какви хора? – попитах.

– Не са лоши хора – побърза да каже Мария. – Просто… объркани като него. Един от тях беше Пламен – той го въвлече в уличните гонки.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Катастрофата… Ники никога не ми беше казвал, че кара кола. А аз дори не знаех дали има книжка.

Върнах се при него със свито сърце. Седнах до леглото му и хванах ръката му.

– Сине… толкова съжалявам. Не съм знаела нищо за това, през което минаваш.

Той ме погледна за първи път тази вечер. Очите му бяха пълни със сълзи.

– Мамо… страхувах се да ти кажа. Мислех, че ще се разочароваш от мен.

– Никога! – извиках през сълзи. – Аз съм твоя майка! Каквото и да стане, винаги ще те обичам.

Той се разплака като малко дете. Прегърнах го силно и си обещах никога повече да не позволя стената между нас да израсне толкова висока.

Следващите дни в болницата бяха най-тежките в живота ми. Срещнах още няколко негови приятели – Пламен, който дойде с букет карамфили и виновен поглед; Деси, която ми разказа как Ники й е помогнал да излезе от депресията; и дори един възрастен мъж – бай Стефан от квартала, който сподели как синът ми му е носил храна всяка неделя.

Всеки един от тях ми разказваше истории за Ники, които никога не бях чувала. Оказа се, че синът ми е живял цял втори живот – живот на страхове и мечти, на грешки и добрини, които аз не бях забелязала.

Всяка вечер седях до леглото му и се чудех: кога загубихме връзката помежду си? Кога спрях да го питам как се чувства наистина? Кога започнах да вярвам повече на собствените си представи за него, отколкото на това кой е той всъщност?

Една вечер той прошепна:

– Мамо… ще ми простиш ли?

– Аз трябва да ти поискам прошка – отвърнах аз. – За това, че не съм била до теб така, както си имал нужда.

Той се усмихна за първи път от седмици.

Изписаха го след две седмици. Вкъщи започнахме наново – трудно, с много разговори и сълзи. Отидохме заедно при психолог; започнахме да вечеряме заедно всяка вечер; аз се научих да слушам повече и да питам по-малко; той започна да споделя малките си радости и тревоги.

Понякога още усещам болката от това колко малко съм знаела за собствения си син. Но вече знам едно: никога не е късно да опознаеш човека до себе си – стига да имаш смелостта да признаеш грешките си и да поискаш прошка.

Сега често се питам: Колко от нас наистина познават децата си? Колко стени сме издигнали помежду си без дори да забележим? Може би е време да ги съборим…