Синът ми ме изгони след 65 години – но това, което намерих на тавана, преобърна живота ми

— Мамо, не мога повече! — гласът на Петър трепереше от гняв, а очите му горяха. — Винаги си мислела само за себе си! Време е да си тръгнеш!

Стоях насред хола, стиснала дръжката на стария си куфар. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха. Никога не съм си представяла, че ще доживея деня, в който единственият ми син ще ме изгони от собствения ми дом. След 65 години живот, изпълнен с грижи за него, за покойния ми съпруг, за всичко… Сега бях сама. Сълзите се стичаха по бузите ми, но Петър не помръдна. Стоеше с кръстосани ръце и гледаше встрани.

— Петре… Моля те… — прошепнах. — Това е моят дом. Тук съм родила теб, тук погребах баща ти…

— Стига! — прекъсна ме той. — Не мога повече да търпя твоите упреци и спомени! Имам свое семейство, свои проблеми! Избери си какво ще вземеш и си тръгвай.

В този момент снаха ми Мария се появи на вратата. Погледна ме със студени очи и каза:

— Ще ти помогна да събереш нещата си.

Не казах нищо. Само кимнах и тръгнах към стълбите. Качих се на тавана — мястото, където държах най-скъпите си спомени. Таванът миришеше на прах и минало. Започнах да ровя из кашоните: стари снимки, дрехи на баща ми, детските играчки на Петър. Всичко това беше част от мен, от живота ми.

Докато търсех албума със снимки от младостта ми, ръката ми се закачи за една стара кутия, увита в избеляло одеяло. Не я бях виждала никога преди. Отворих я с треперещи пръсти и вътре намерих купчина писма, вързани с червена панделка, и една пожълтяла снимка на млада жена с момченце на ръце.

Погледнах по-внимателно — жената бях аз, но момченцето… не беше Петър. Беше друго дете, с къдрава коса и големи кафяви очи. На гърба на снимката пишеше: „На моята Мария и малкия Георги – 1962 г.“

Сърцето ми се сви. Георги? Кой беше Георги? Започнах да чета писмата едно по едно. Всички бяха адресирани до мен, но подписани от „Твой обичан Иван“. В тях се говореше за любов, за раздяла, за дете, което никога не съм виждала след онази съдбовна година.

Сълзите ми се стичаха по лицето, докато четях признанията на Иван – първата ми любов, която родителите ми бяха забранили. Оказа се, че съм имала син преди Петър – Георги, когото майка ми е дала за осиновяване без мое знание. Била съм твърде млада и уплашена тогава; майка ми ме е излъгала, че детето е починало при раждането.

— Господи… — прошепнах в тъмния таван. — Какво съм направила?

В този момент Мария се качи при мен.

— Готова ли си? — попита тя сухо.

Погледнах я през сълзи.

— Знаеш ли какво е да изгубиш дете? — попитах я тихо.

Тя замълча за миг и после каза:

— Не знам… Но знам какво е да живееш с човек, който не може да пусне миналото.

Слязох долу с кутията в ръце. Петър ме чакаше до вратата.

— Какво е това? — попита той подозрително.

— Истината — отвърнах аз. — Истината за нашето семейство.

Разказах му всичко – за Георги, за Иван, за лъжите на баба му. Петър пребледня и седна тежко на стола.

— Значи имам брат? — прошепна той.

— Да… И никога не съм имала шанс да го опозная.

Настъпи дълго мълчание. После Петър избухна:

— Защо никога не си ми казвала? Защо винаги си крила всичко?

— Не знаех… Кълна се! Мислех, че съм го загубила…

Той стана рязко и излезе навън. Останах сама в празната къща. Чувах как внуците ми се смеят някъде навън – животът продължаваше без мен.

На следващия ден напуснах дома си и се преместих при сестра ми в Пловдив. Дните минаваха бавно – изпълнени с болка и вина. Но една вечер телефонът звънна. Беше Петър.

— Мамо… Намерих Георги — каза той тихо. — Живее в София. Искаш ли да го видиш?

Сълзите отново потекоха по лицето ми.

— Да… Моля те…

Срещата ни беше неловка и болезнена. Георги беше вече възрастен мъж с топли очи и тиха усмивка. Прегърнах го силно и му прошепнах:

— Прости ми…

Той само кимна и каза:

— Миналото не можем да променим. Но можем да опитаме да бъдем семейство сега.

Петър стоеше встрани и наблюдаваше всичко със смесени чувства – гняв, обида, но и надежда.

Сега често се питам: Какво щеше да стане, ако истината беше излязла наяве по-рано? Щяхме ли да бъдем по-щастливи или още по-разделени? Има ли прошка за греховете на миналото?