Синът ми затръшна вратата пред мен – а аз исках само да му занеса домашна супа

— Мамо, моля те, не идвай повече без да се обадиш! — гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни с нещо между гняв и умора. Стоях на прага на апартамента му в Люлин, с тенджерата с домашна пилешка супа в ръце, а зад гърба му се виждаше снаха ми Деси, която ме гледаше с ледено изражение.

— Но, Петре, ти си настинал! Само исках да ти донеса супа, както едно време… — думите ми увиснаха във въздуха. Чух как някой от съседите затвори вратата си с трясък. В този момент времето сякаш спря. Петър пое дълбоко въздух и затвори очи за секунда.

— Мамо, аз съм вече голям човек. Имам си семейство. Не можеш да идваш така, когато ти хрумне! — каза той по-тихо, но твърдо. Деси се приближи до него и сложи ръка на рамото му. Усетих как сърцето ми се свива. Толкова години живях за него — сама го отгледах след като баща му ни напусна. Работех на две места, за да не му липсва нищо. А сега стоях тук, нежелана.

— Добре — прошепнах едва чуто. — Ще си тръгна.

Обърнах се и тръгнах по стълбите надолу, с тежката тенджера в ръце. Сълзите ми се стичаха по бузите, но се опитвах да ги скрия от хората във входа. Вървях бавно към спирката на трамвая, а мислите ми се блъскаха една в друга: „Къде сбърках? Кога станах излишна? Защо Деси не ме понася?“

Вкъщи ме посрещна тишината. Сложих супата на котлона и седнах до прозореца. Гледах как дъждът барабани по стъклото и си спомнях онези дни, когато Петър беше малък — как го водех на училище, как му четях приказки вечер… Как се радваше на супата ми и казваше: „Мамо, най-вкусната е!“ Сега вече не беше моето момче. Беше мъж с жена до себе си — жена, която явно не ме искаше близо.

Телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми Катя.

— Мария, какво става? Чух, че си ходила при Петър пак… — гласът ѝ беше загрижен.

— Катя… той ми затръшна вратата. Не ме иска вече — гласът ми трепереше.

— Ох, Марийче… Може би трябва да му дадеш малко пространство. Знаеш ли колко пъти моят Сашо ми каза същото? Младите са други сега… — опита се да ме утеши тя.

— Но аз само исках да помогна! Да покажа, че го обичам…

— Понякога любовта ни ги задушава. Деси сигурно ревнува от теб. Остави ги малко сами — посъветва ме Катя.

Затворих телефона и останах дълго да гледам в една точка. Вечерта мина бавно. Не можех да спя — мислех си за всичко: как Деси винаги ме гледаше подозрително; как Петър все по-рядко ми звънеше; как на Коледа миналата година ме поканиха само за няколко часа „да не им преча“. Спомних си как веднъж случайно чух Деси да казва: „Твоята майка все се меси! Не мога да дишам!“ Тогава се престорих, че не съм чула.

На сутринта реших да отида до пазара. Може би свежият въздух щеше да ми помогне да подредя мислите си. На сергията за зеленчуци срещнах старата си приятелка Лиляна.

— Марийче, какво ти е? Изглеждаш пребледняла!

— Остави се… Петър не иска да ме вижда — отвърнах аз с пресипнал глас.

— Ох, злато… И моят Георги така направи миналата година. Жените им ги настройват срещу нас! А ние какво сме виновни? Че сме ги обичали прекалено много ли? — възмути се тя.

— Може би наистина прекаляваме… Може би трябва да се научим да ги пускаме — казах тихо.

Лиляна ме потупа по рамото:

— Трудно е, Марийче. Но ако ги обичаме истински, трябва да им дадем свобода. Иначе ще ги загубим напълно.

Вечерта седнах сама на масата с купичка супа пред себе си. Телефонът мълчеше. Погледнах снимката на Петър като малък — усмихнато момче с големи кафяви очи. Сълзите пак потекоха.

На следващия ден реших да напиша писмо на Петър:

„Скъпи мой сине,
Знам, че може би съм прекалила с грижите си и присъствието си в живота ти. Прости ми, ако съм те задушила или съм те поставила в неудобно положение пред жена ти. Просто те обичам толкова много и ми е трудно да приема, че вече не си моето малко момче. Ще ти дам пространство. Но знай, че винаги ще бъда тук за теб — когато имаш нужда от мен или просто искаш топла супа.
Обичам те,
Мама“

Пуснах писмото в пощенската кутия на блока му и се прибрах у дома с усещането за празнота и болка. Но и с надежда — че може би един ден ще разбере защо съм била такава майка.

Седя сама в кухнята и се питам: Кога любовта ни към децата преминава границата? И има ли начин да останем част от живота им, без да ги задушаваме? Какво мислите вие?