Скокът на вярата: Историята на един неочакван герой от Пловдив

„Не! Не, не, не!“, изкрещя някой зад мен, докато гумите на сивия Опел изсвистяха по заледения асфалт на булевард „Марица“. Всичко се случи за секунди – колата се завъртя, удари се в парапета на моста и се преобърна. Чух писъци, стъкла се разлетяха навсякъде, а после – тишина, прекъсвана само от далечен лай на куче и стоновете на ранените.

Стоях като вцепенен. Беше 7:30 сутринта, закъснявах за работа в болницата, а мислите ми бяха за поредния скандал с баща ми от предната вечер. „Нищо няма да стане от теб, Даниеле!“, беше казал той. „Само мечтаеш и се въртиш в облаците.“

Но сега облаците бяха под мен – мъглата над реката се стелеше като саван. Изведнъж видях малко розово яке да се носи по течението. Детето! Момиченце, не повече от три години, беше изхвърлено от колата и сега се бореше за живота си в ледената вода.

Без да мисля, хвърлих чантата си и скочих от моста. Ударът с водата беше като шамар – студът ме прониза до костите. Чух как някой крещи името ми: „Дани! Не!“, но вече бях под водата.

Плувах към детето, ръцете ми изтръпваха, дробовете ми горяха. Виждах лицето ѝ – очите ѝ бяха широко отворени от страх. Хванах я за якето и я издърпах към брега. В този момент си спомних как майка ми ме учеше да плувам в язовира край село – „Не се паникьосвай, Дани, водата е приятел.“ Сега водата беше враг.

Когато излязохме на брега, детето не дишаше. Започнах сърдечен масаж и изкуствено дишане. Ръцете ми трепереха, сълзите ми се смесваха с дъжда. „Моля те, малка, върни се!“, шепнех отчаяно.

След минута – цяла вечност – тя изкашля вода и заплака. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Хората вече се бяха събрали около нас, някой извика линейка. Майка ѝ, окървавена и разплакана, падна на колене до нас: „Благодаря ти! Благодаря ти!“

Докато чакахме линейката, чух как някой зад мен прошепна: „Това е синът на доктор Георгиев…“ Познах гласа на съседа ни бай Иван. Винаги ме гледаше с недоверие – „Момчето е мечтател, не е като баща си.“

В болницата всички говореха за случилото се. Колегите ме тупаха по рамото, но баща ми само ме погледна с онзи строг поглед: „Рискува живота си за непознато дете? А ако беше умрял?“

„Ако не бях скочил, татко, щях да умра отвътре“, отвърнах тихо.

Вечерта седях сам в стаята си и гледах през прозореца към светлините на Пловдив. В главата ми ехтяха думите на баща ми и майка ѝ на детето. Спомних си как като малък мечтаех да бъда герой – да спася някого, да направя нещо значимо. Но животът ме беше научил да бъда предпазлив, да не рискувам излишно.

Сега обаче знаех – понякога трябва да скочиш в ледената вода, за да разбереш кой си всъщност.

На следващия ден майката на детето дойде в болницата с кутия домашни сладки и писмо. В него пишеше: „Вие спасихте не само дъщеря ми, но и мен самата. Дадохте ми надежда.“

Баща ми прочете писмото и дълго мълча. После каза: „Може би греша за теб, Даниеле.“

Но аз още се питам: какво ни кара да рискуваме всичко за един непознат? И ако днес трябваше пак да скоча – бих ли го направил отново?