След развода си обещах никога повече да не обичам. Но той ме научи отново да слушам сърцето си

— Не вярвам вече в приказки, Мария! — изкрещях на майка ми по телефона, докато стоях на балкона и гледах как дъждът се стича по старите плочки на улицата. — Не искам да чувам за мъже, за любов, за нищо! — гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше познатата тежест.

Беше минала година от развода ми с Петър. Дванадесет години брак, в които се научих да чакам, да прощавам и да се надявам напразно. Всяка вечер се прибирах в празния апартамент в Лозенец, където тишината беше по-оглушителна от всяка кавга. Дъщеря ми Яна беше при мен през уикендите, но през останалото време бях сама със спомените си и с въпросите, които ме разкъсваха: Къде сбърках? Защо не бях достатъчна?

В един обикновен неделен следобед реших да изляза на разходка в Борисовата градина. Вятърът носеше мирис на мокра трева и отдавна забравени мечти. Седнах на една пейка до езерото с патиците и се загледах в отражението си във водата — уморена жена на 39, с очи, които някога са блестели от надежда.

— Извинете, свободно ли е? — гласът беше топъл, леко дрезгав. До мен седна възрастен мъж с побеляла коса и очи, които сякаш виждаха повече, отколкото показваха.

— Да, разбира се — отвърнах механично и се опитах да се усмихна учтиво.

— Харесвате ли птиците? — попита той и посочи към ятото гълъби.

— Не особено — признах. — Те винаги ми изглеждат прекалено свободни.

Той се засмя тихо.

— Понякога свободата е най-големият ни затвор.

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Този човек не настояваше за разговор, не ме притискаше с въпроси. Просто седеше до мен и мълчеше. За първи път от много време някой не искаше нищо от мен.

В следващите дни започнах да го виждам все по-често. Винаги на същата пейка, винаги с книга в ръка. Казваше се Стефан. Бил учител по литература, пенсиониран вече от години. Разказваше ми истории за учениците си, за любимите си стихотворения на Дебелянов и Вапцаров. Аз слушах. Понякога му разказвах за Яна, за работата си като счетоводителка в малка фирма в центъра, за това как се чувствам изгубена.

— Знаеш ли — каза ми веднъж той — хората често мислят, че след края идва само празнота. А всъщност след края идва началото на нещо ново.

— Не вярвам вече в нови начала — отвърнах горчиво.

— Тогава просто бъди тук сега. Не мисли за началото или края.

Така започна нашето мълчаливо приятелство. Майка ми не одобряваше:

— Мария, този човек е много по-възрастен от теб! Какво ще кажат хората? Не ти ли стигнаха клюките след развода?

— Мамо, не ме интересува какво ще кажат! За първи път някой ме слуша истински!

Яна също беше объркана:

— Мамо, ти харесваш ли го? Той ще бъде ли новият ми татко?

— Не, Яни — прегърнах я силно — той просто е приятел.

Но вътре в мен нещо се променяше. Започнах да чакам срещите ни. Започнах да се усмихвам без причина. Един ден Стефан донесе стара снимка на жена си — починала преди десет години.

— Обичах я много — каза тихо. — Но животът продължава. Болката не изчезва, но става част от нас.

Погледнах го и осъзнах колко много приличаме. И двамата бяхме белязани от загуба, но все още търсехме топлина.

Една вечер, когато дъждът пак барабанеше по прозореца ми, Стефан ми се обади:

— Може ли да дойда? Имам нужда да говоря с теб.

Сърцето ми заби лудо. Когато отвори вратата, очите му бяха пълни със сълзи.

— Мария, страх ме е да не остана сам завинаги — прошепна той.

Прегърнах го силно. За първи път от години плаках не от болка, а от облекчение.

Дните минаваха. Хората започнаха да шушукат зад гърба ми: „Виж я тази – пак си намери мъж! И то какъв – старец!“ Но вече не ме болеше. Защото знаех, че този човек ме приема такава, каквато съм – със страховете и раните ми.

Стефан ме научи да слушам – не само другите, но и себе си. Да не се страхувам от новото начало. Да вярвам, че любовта може да дойде тогава, когато най-малко я очакваш.

Сега понякога се питам: Ако не бях седнала на онази пейка в парка, щях ли някога да повярвам отново в доброто? А вие – бихте ли дали втори шанс на сърцето си?