След сватбата: Когато дъщеря ми и зет ми останаха твърде дълго у дома

– Мамо, пак ли ще ни гледаш така? – гласът на Елиана проряза тишината в кухнята, докато аз нервно подреждах чашите по рафта.

Не можех да отговоря веднага. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Вече трети месец след сватбата им, Елиана и Иван все още живееха у дома. Всяка сутрин се будех с надеждата, че ще чуя: „Мамо, намерихме си квартира!“, но вместо това чувах само шумоленето на техните стъпки и смеха им, който понякога ме караше да се чувствам като гост в собствения си дом.

– Не ви гледам по никакъв начин – отвърнах тихо, но думите ми увиснаха във въздуха. – Просто… трябва да изляза за малко.

Излязох на балкона и се загледах в сивото небе над Пловдив. Спомних си времето, когато Елиана беше малка и двамата с баща ѝ се карахме заради нея – кой ще я води на училище, кой ще ѝ купи нови обувки. След като той ни напусна, останах сама с нея и с малкия си магазин за дрехи на „Капитан Райчо“. Бизнесът вървеше ту нагоре, ту надолу, но никога не ѝ липсваше нищо. Или поне така си мислех.

Когато Елиана навърши 15, трябваше да избера – да затворя магазина и да започна работа в шивашкия цех на леля ѝ или да рискувам още една година със собствен бизнес. Избрах второто. Работех до късно, а тя често оставаше сама вкъщи. Може би тогава започна да се отдалечава от мен.

Сега, години по-късно, тя стоеше пред мен – вече омъжена жена, но все още зависима от мен. Иван беше добро момче, работеше като техник в сервиза на „Тракия“, но заплатата му стигаше едва за сметките им. Вечерите ни преминаваха в мълчание или в напрегнати разговори за пари.

– Мамо, знаеш ли колко са скъпи квартирите? – опита се да ме убеди Елиана една вечер. – Ами ако останем без работа? Тук ни е по-лесно.

– Лесното не винаги е правилното – отвърнах аз, но думите ми сякаш не достигнаха до нея.

Започнах да усещам как домът ми се изплъзва от ръцете ми. Всяка сутрин намирах мръсни чаши по масата, дрехи по дивана, а хладилникът се изпразваше за два дни. Иван обичаше да гледа футбол до късно и често забравяше да намали звука. Аз пък се будех в 6:00, за да отворя магазина и да платя поредната сметка за ток.

Една вечер не издържах.

– Елиана, трябва да поговорим – казах ѝ, докато тя гладеше ризата на Иван.

– За какво?

– За това… колко още ще останете тук? Не ме разбирай погрешно, обичам ви, но… чувствам се като чужда в собствения си дом.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който помня от детството ѝ – смесица от обида и разочарование.

– Мислех, че ще ни подкрепиш… Поне докато стъпим на краката си.

– Подкрепям ви! Но подкрепата не означава да жертвам всичко свое. И аз имам нужда от спокойствие. Искам да мога да седна на дивана без да се чудя къде са ми очилата или защо пак няма кафе.

Иван влезе в стаята и усети напрежението.

– Госпожо Мария, ако искате… можем да започнем да ви плащаме наем. Не сме тук заради удобството.

Погледнах го и усетих как гневът ми се смесва с вина. Не исках пари от тях. Исках само малко уважение към личното ми пространство.

– Не става дума за пари – казах тихо. – Става дума за граници. За това всеки да има своето място.

След този разговор атмосферата вкъщи стана още по-напрегната. Елиана започна да избягва погледа ми, а Иван прекарваше повече време навън с приятели. Аз пък се чувствах все по-самотна въпреки пълната къща.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Мамо, ще потърсим квартира. Обичаме те.“

Седнах и заплаках. Не знаех дали плача от облекчение или от тъга. Може би и двете.

Сега домът ми е тих. Чувствам липсата им, но усещам и свободата си. Понякога се чудя – направих ли правилното? Дали не ги изгоних твърде рано? Или просто дойде моментът всеки да поеме по своя път?

А вие как бихте постъпили? Кога подкрепата към децата преминава в саможертва?