След сватбата разбрах, че съпругът ми слуша само майка си: Историята на една изгубена независимост

— Не, Мартине! Не искам да вечеряме пак леща! — гласът ми трепереше, но той дори не ме погледна. Стоеше до печката, а майка му — леля Сийка — вече сипваше в чиниите.

— Майка ми каза, че е полезно. — отговори той тихо, сякаш се страхуваше да не я ядоса.

Това беше първата ни вечер като семейство. Вместо да сме сами в нашия апартамент, както мечтаех, се бяхме преместили при майка му в Люлин. „Ще ви е по-лесно така, докато свикнете един с друг,“ настоя тя. Аз имах собствено жилище в Младост, но Мартин не посмя да ѝ противоречи. „Мама знае най-добре,“ повтаряше той.

Първите дни се опитвах да се адаптирам. Казвах си, че е временно. Но още на третата сутрин, когато отворих гардероба и видях, че дрехите ми са преместени в мазето, защото „нямало място“, разбрах, че съм гостенка в собствения си брак.

— Сийке, къде са ми роклите? — попитах с надежда за нормален разговор.

— Ох, мило момиче, тук няма място за толкова дрехи. Аз съм подредила всичко. Ти сега си част от нашето семейство, ще се научиш на ред! — усмихна се тя с онази ледена усмивка, която ме караше да се чувствам като натрапница.

Мартин стоеше до нея и кимаше. Не каза нищо. Не ме защити. Не попита дали съм съгласна.

Седмиците минаваха. Всяко мое решение минаваше през одобрението на свекърва ми. Какво ще ядем, кога ще чистя, дори кога ще се прибирам от работа. Ако закъснеех с пет минути, тя вече звънеше на Мартин: „Къде е жена ти? Да не е тръгнала по кафета?“

Една вечер се прибрах по-рано и чух как двамата шепнат в кухнята.

— Мамо, тя не е като теб. Иска да работи повече, да излиза с приятелки… — гласът му беше несигурен.

— Мартине! Ти си мъжът в къщата! Ако я оставиш да прави каквото си иска, ще ти се качи на главата! — сряза го тя.

Влязох без да почукам. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Значи така мислите за мен? Че съм някаква… натрапница?

Мартин ме погледна виновно, но не каза нищо. Сийка само сви рамене:

— Ако не ти харесва, вратата е там!

Тази нощ не спах. Гледах тавана и се чудех кога точно изгубих себе си. Кога позволих на някой друг да определя живота ми? На сутринта Мартин ме прегърна:

— Не обръщай внимание на мама. Тя просто иска най-доброто за нас.

— А ти какво искаш? — попитах го тихо.

Той замълча.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми звъняха, но аз все по-рядко им вдигах. Срамувах се да призная какво става у дома. Майка ми усещаше, че нещо не е наред:

— Деси, ти не си щастлива. Върни се у вас! Апартаментът ти стои празен!

Но аз не можех да приема провала. Бях вложила толкова време и чувства в този брак. Вярвах, че любовта може да промени всичко.

Една неделя Сийка реши да направи „семейна вечеря“ и покани всичките си роднини. Аз трябваше да сготвя всичко сама.

— Това е традиция! Жената трябва да покаже какво може! — каза тя пред всички.

Докато белех картофите с треперещи ръце, чух как леля Галя шепне:

— Горката Деси… Не знам как издържа тук.

Вечерта завърши с кавга. Мартин ме обвини, че съм го изложила пред роднините му, защото салатата била безсолна.

— Ако слушаше мама, нямаше да стане така! — изкрещя той.

Тогава не издържах:

— А ти кога ще започнеш да слушаш мен? Аз съм ти жена!

Той ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света.

На следващия ден взех решение. Отидох до апартамента си в Младост. Вдишах дълбоко познатия мирис на свобода и самота. Обадих се на майка ми:

— Мамо… Връщам се у дома.

Мартин дойде вечерта. Стоеше на прага като непознат.

— Защо го направи? Мама е разстроена…

— А ти? Ти изобщо мислиш ли за мен? За това как се чувствам?

Той замълча дълго.

— Не знам… Свикнал съм мама да решава всичко…

Погледнах го и разбрах – никога няма да избере мен пред нея.

Сега седя сама в хола си и пиша тази история. Питам се – колко жени като мен са позволили на чужда воля да управлява живота им? Колко още ще търпят заради страха от провал или заради празни обещания?

А вие… бихте ли жертвали себе си заради нечия чужда представа за семейство?