Спрете да ми рушите семейството! — Как се изправих срещу свекърва си и спасих брака си

— Не мога повече, Мария! Или аз, или майка ти! — гласът ми трепереше, докато стоях в средата на кухнята, а сълзите вече пареха по бузите ми. Мъжът ми, Димитър, стоеше с гръб към мен, ръцете му бяха стиснати в юмруци върху масата. Свекърва ми, леля Пенка, седеше на стола до прозореца и ме гледаше с онзи поглед — смес от презрение и победоносна усмивка.

— Недей така, Яна — прошепна Димитър, без да ме погледне. — Тя е майка ми…

— А аз съм ти жена! — прекъснах го. — Колко още ще търпя да ми казва какво да готвя, как да възпитавам децата си и кога да си лягам?

Пенка изсумтя:

— Ако не беше аз, нямаше да знаете къде ви е главата! Я виж на какво прилича апартамента — разхвърляно, мръсно… Децата тичат като диви!

Стиснах зъби. Вече не броях пътите, в които тя беше влизала без покана в дома ни, размествала мебелите, ровила в шкафовете ми и давала „ценни“ съвети за всичко — от прането до брака ни. В началото се опитвах да бъда учтива. Казвах си: „Това е България, тук така е прието — свекървата помага.“ Но с времето помощта ѝ се превърна в контрол.

Всяка сутрин Пенка идваше още преди да съм изпила кафето си. Влизаше с ключа, който Димитър ѝ беше дал тайно от мен. Събуждах се от звука на нейните пантофи по коридора и още преди да отворя очи знаех: денят ми пак ще бъде под нейната власт.

— Яна, защо пак си оставила чиниите? — започваше тя. — Не виждаш ли, че така ще хванете хлебарки? А децата пак са боси! Ще настинат!

Децата… Те бяха единствената ми утеха. Когато вечер ги прегръщах, усещах как напрежението малко по малко се разсейва. Но дори тях Пенка не оставяше на мира. Постоянно ги сравняваше с братовчедите им: „Виж Мартин какъв ученик е! А твоят Георги пак двойка донесе!“ Или: „Малката Ели трябва да я запишеш на балет, не на футбол! Момичетата не играят футбол!“

С Димитър все по-често се карахме. Той беше между чука и наковалнята — обичаше майка си, но и мен. Само че винаги избираше нея. Когато му казвах колко ме боли от думите ѝ, той ми отвръщаше:

— Яна, тя е възрастна жена. Остави я да си казва каквото иска.

Но аз не можех повече да търпя. Веднъж я чух как казва на децата:

— Майка ви нищо не разбира от живот. Ако слушате мен, ще станете хора.

Тогава не издържах. Влязох в стаята и ѝ казах:

— Пенка, това е моят дом! Моля те, уважавай ме пред децата!

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ откраднала нещо скъпоценно. После каза:

— Ако не бях аз, този дом щеше да е разпаднат! Ти си неблагодарна!

От този ден започнах да се затварям в себе си. Станах нервна, плачех нощем. Димитър забеляза промяната ми, но не направи нищо. Майка му беше над всичко.

Една вечер седяхме на масата — уж семейна вечеря. Пенка пак започна:

— Яна, защо не сложи повече сол? На Димитър така му харесваше като беше малък!

Погледнах го с надежда той да ме защити. Той само сведе глава.

Тогава избухнах:

— Стига! Не съм ви слугиня! Искам уважение! Искам моят глас да се чува в този дом!

Пенка стана рязко:

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш!

Погледнах Димитър право в очите:

— Ще кажеш ли нещо най-накрая?

Той мълча дълго. После каза тихо:

— Мамо… може би трябва да дадем малко пространство на Яна и децата.

Пенка пребледня. За първи път видях страх в очите ѝ.

— Какво говориш? Аз съм ти майка!

— Да, но Яна е моята жена — каза той твърдо.

Тази вечер Пенка си тръгна разплакана. Вратата хлопна тежко след нея. В апартамента настъпи тишина.

Димитър седна до мен и хвана ръката ми:

— Съжалявам… Трябваше по-рано да те защитя.

Плаках дълго в прегръдките му. За първи път от години се почувствах обичана и важна.

След този ден всичко се промени. Пенка идваше по-рядко. Димитър започна да ме пита за мнението ми за всичко — от ремонта до ваканцията на децата. Семейството ни започна да лекува раните си.

Но понякога нощем се питам: Колко жени като мен още търпят чужда намеса в дома си? Колко семейства са на ръба заради нечия майчина „любов“? Може ли една свекърва да разбере кога трябва да спре?