Срам на масата: Разкъсаното сърце на една майка

— Мамо, не можеш ли поне веднъж да направиш нещо като хората? — думите на дъщеря ми Елица се забиха в мен като нож, докато седяхме на масата в малката ми кухня. Беше неделя следобед, а аз бях приготвила любимата ѝ мусака, макар че картофите бяха дребни, а каймата — по-малко от обикновено. Тя гледаше чинията си с недоволство, а аз усещах как ръцете ми треперят.

— Какво имаш предвид, Ели? — попитах тихо, опитвайки се да не покажа колко ме боли.

— Свекърва ми всеки уикенд носи торби с храна, купува дрехи на децата, дори ни плати сметката за парното миналия месец. А ти… — тя замълча и сведе поглед. — Ти само идваш и питаш как сме.

В този момент сякаш въздухът изчезна от стаята. Спомних си всички онези вечери, когато броях стотинките си, за да купя хляб и мляко. Пенсията ми стига едва-едва за лекарствата и сметките. Но никога не съм отказвала помощ — гледах внучетата, когато Елица беше болна, шиех им дрехи от старите си поли, носех им буркани с компот и лютеница от село. Но това явно не беше достатъчно.

— Ели, знаеш, че ако имах повече, щях да ви дам всичко — прошепнах. Гласът ми трепереше.

Тя въздъхна тежко и се загледа през прозореца. Навън дъждът барабанеше по ламаринената козирка. В този момент се върнах назад във времето — към онези години, когато бях сама с нея след като баща ѝ ни напусна. Работех на две места, за да ѝ купя учебници и нови обувки. Понякога заспивах права от умора, но никога не се оплаках.

— Мамо, не разбираш… — гласът ѝ беше по-мек. — Не става дума само за пари. Просто… понякога ми се иска да имам майка като другите. Която да може да ни помогне повече.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да я карам да се чувства виновна. Знаех, че животът я е направил сурова — мъжът ѝ работеше в чужбина и рядко се прибираше, а тя сама гледаше две деца и се бореше с кредити и сметки. Но защо трябваше да сравнява мен с другите?

— Ели, всеки помага както може — казах тихо. — Аз нямам много, но сърцето ми е винаги с вас.

Тя не каза нищо повече. Вечерята премина в мълчание. След като си тръгнаха, останах сама в тъмната кухня. Седях дълго пред празната чиния и се чудех къде сбърках като майка.

На следващия ден в блока ме срещна съседката Мария.

— Как си, Цвето? — попита тя загрижено.

— Добре съм — излъгах автоматично.

— Видях Елица вчера… Не изглеждаше щастлива.

Погледнах я уморено.

— Децата вече не са като нас, Мария. Искат всичко наготово. А ние… ние даваме каквото можем.

Тя кимна разбиращо.

— И моят син все ме сравнява със свекърва си. Тя има повече пари, а аз… Аз давам любовта си.

В този момент усетих как една тежест се вдига от гърдите ми. Не бях сама в болката си.

Седмица по-късно Елица ми се обади по телефона.

— Мамо… съжалявам за онзи ден. Бях ядосана и уморена. Не трябваше да ти говоря така.

Гласът ѝ беше тих и разкаял се.

— Всичко е наред, Ели. Знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно понякога.

— Знам… Просто понякога ми се струва, че всички други имат повече късмет. Че аз все съм на опашката за всичко хубаво.

— Не всичко хубаво е в парите — казах ѝ. — Понякога най-важното е да имаш някой до себе си.

Тя замълча за миг.

— Ще дойда тази неделя с децата. Да направим баница заедно?

Усмихнах се през сълзи.

— Ще те чакам, Ели.

В неделята кухнята ми отново оживя от смях и детски гласове. Докато точехме кори с внучката ми Мая, тя ме погледна с големите си кафяви очи:

— Бабо Цвети, ти си най-добрата баба на света!

Погалих я по косата и усетих как болката от миналата седмица избледнява. Може би никога няма да мога да помогна на дъщеря си така, както свекърва ѝ го прави. Но любовта ми е безкрайна — и това е всичко, което мога да дам.

Понякога се питам: Защо винаги сравняваме себе си с другите? Не виждаме ли колко струва една прегръдка или топла дума? Може би най-големият подарък е просто да бъдем един до друг.